— Е спасил кесията му… а вероятно и живота му — прекъсна го кметът, като се отправи към художника и му протегна ръка. — Ако не се лъжа, вие сте младият джентълмен, който го изтръгнал от ръцете на крадците… на убийците… Значи вие сте младежът, за когото Луиджи ни е говорил толкова често в писмата си, нали синьоре?
— О, да! — извика Лучета, като се приближи и разгледа чужденеца с още по-голям интерес. — Уверена съм, че е истина, татко. Вие така приличате на описанието, което Луиджи ни е дал за вас!
— Благодаря ви, синьорина! — отговори с усмивка младият художник. Смея да вярвам, че ще пожелаете да изключите от приликата… облеклото. Колкото до моята самоличност, синьор Тореани, бих могъл да я установя по-добре, ако моят любезен приятел Корвино, недоволен, че ми е отнел малкото пари, които притежавах, не ми беше взел и препоръчителното писмо от вашия син. Разчитах да ви го предам лично. Обстоятелствата, които са ви известни ми попречиха.
— Но защо не казахте кой сте, когато минахте оттук?
— Тогава не знаех кой сте вие… Не знаех дори името на селото, където ме бяха отвели разбойниците и не можех да отгатна, че неговият кмет е бащата на Луиджи Тореани, нито, че младото момиче на балкона е сестрата на скъпия ми приятел.
При тези думи, произнесени със завладяващ глас, страните на Лучета се покриха с руменина, вероятно поради спомена за сцената, наблюдавана от балкона.
— Колко жалко! — каза кметът, — че не узнах това в самото начало. Бих направил постъпки, за да издействам вашето освобождаване.
— Хиляди благодарности, синьор Тореани! Но това би ви струвало скъпо… около тридесет хиляди песети.
— Тридесет хиляди песети! — провикнаха се присъстващите в един глас.
— Вие се оценявате много скъпо, господин художнико! — каза подигравателно офицерът.
— Това е точната цифра на исканата от Корвино сума.
— Предполагам, че сигурно ви е взел за някой лорд и ви е освободил, след като е осъзнал грешката си.
— Да, и след като ми е отрязал единия пръст… като единствен откуп, без съмнение — пошегува се с горчивина беглецът, като показа ръката си на своите събеседници.
Лучета извика ужасена, докато баща й разглеждаше със съчувствие ранената ръка.
— Да — въздъхна кметът, — ето наистина едно неоспоримо доказателство… Не бих могъл да ви помогна… Но, кажете ни, синьор, как успяхте да избягате?
— За това ще имате време утре — прекъсна го Гвардиоли, отегчен от проявената към чужденеца симпатия. — Подофицер — обърна се той към своя подчинен, — този разговор продължи доста дълго и без никакъв резултат. Отведете пленника и го затворете в караулното помещение, ще го разпитам подробно утре сутринта.
— Пак пленник! — помислиха си кметът и дъщеря му.
— Позволете ми — каза англичанинът, като се обърна към офицера — да ви напомня, че поемате върху себе си голяма отговорност. Дори вашият господар, папата няма да е в състояние да ви избави от наказанието, което без съмнение ще последва след такава обида, нанесена на английски поданик.
— И вашият господар Джузепе Мацини няма да ви избави от наказанието, определено за републиканските шпиони, синьор инглезе.
— Мацини!… Републикански шпионин!… Но вие бълнувате, господине!
— Хайде, екселенц — намеси се кметът с примирителен тон. — Вие се лъжете по отношение на този младеж. Той и шпионин!… Това е един честен английски благородник… приятел на сина ми Луиджи. Аз гарантирам за него.
— Невъзможно, господин кмете! Аз трябва да изпълня дълга си… Подофицер, изпълнете вашия! Заведете пленника в караулното помещение и ми го доведете утре сутринта.
Хенри трябваше да се подчини. Зад вратата се намираха и други войници и всяко упорство би било безполезно. Хенри не оказа никаква съпротива — той се подчини, като не пропусна да размени с Лучета един утешителен поглед за това ново унижение, както и да стрелне с очи Гвардиоли нещо, което развали за цялата останала вечер настроението на благородния граф.
Глава XLVI
ОБЯСНЕНИЕТО
Ha другата сутрин капитан Гвардиоли се видя принуден да смени тона и да сложи край на своята надменност. След дълъг разпит той трябваше не само да се откаже от надеждата да открие в лицето на своя пленник шпионин, но и да признае истинността на твърденията му.
Местните жители можеха да свидетелстват, че са го видели в ръцете на разбойниците. Никой не се съмняваше в това, а и неговата народност бе също доказателство в негова полза.
Какъв интерес можеше да има един англичанин да се меси в политическите работи на страната?
Комендантът разбра, че да задържи художника, би означавало да се изложи. Самият той беше твърде умен, за да не прецени могъществото на английското правителство дори по отношение на Италия. Ето защо счете за благоразумно да му върне свободата, като представи егоистичните си намерения под формата на почтително снизхождение пред молбите и желанията на кмета.