Хенри беше отново на свобода.
За голямо свое съжаление Гвардиоли го видя да се настанява у кмета. Той не би могъл да се противопостави на това, освен ако си послужеше със своеволие, за което сигурно биха му потърсили сметка и трябваше да преглътне досадата си с цялата философия, която можеше да призове на помощ.
По една случайност у кмета се намираше костюм, оставен от Луиджи преди заминаването му за Англия. Той имаше твърде оригинална кройка, за да подхожда на лондонските улици. Но за планините на Романя костюмът беше съвсем подходящ Впрочем той прилягаше отлично на ръста на младия англичанин.
Синьор Тореани настоя той да го приеме. Хенри не можеше да откаже с достойнство поради окаяното си облекло и почитта, която дължеше на гостоприемния хазаин.
Един час след освобождаването си той се появи, облечен в кадифено сако, къси панталони с копчета и класически гамаши, с гордо накривена калабрийска шапка с перо… с една дума, истински разбойник, като се изключи лицето му.
Лучета се усмихна, като го видя в това ново облекло, което отлично подчертаваше красивото му лице и й напомняше за Луиджи.
Тогава Хенри беше принуден да разкаже своята одисея от пленяването си до връщането във Вал д’Орно. Естествено в този разказ той съкрати подробностите, които биха прозвучали зле в ушите на целомъдреното младо момиче.
Трябваше да наблегне особено върху начина, по който беше осъществил бягството си.
Хенри премълча някои неща, споменати в писмото, което беше погълнал, като мислеше да ги съобщи по-късно на кмета заедно с главната причина, вдъхнала му този толкова силен стремеж към свобода.
Слушателите му (и кметът присъстваше на този разговор) удвоиха вниманието си, когато той заговори за тайнствената помощ, която бе получил. Кой бе дал ножа? Кой можеше да е писал писмото? Засега той не улесни с нищо предположенията им и не произнесе името на Томазо — той пазеше тези обяснения за Тореани.
Хенри се задоволи да разкаже за пробиването на тавана, за скока си от покрива и за тревогата на постовете. Разказа как е успял да се измъкне с пълзене от първия часовой, на върха на прохода. Когато доближил втория пост разбрал, че не би могъл да постъпи по същия начин. С нож в ръка Хенри се подвоумил за миг дали да рискува живота си, като нападне разбойника. Но тъй като се отвращавал от проливането на кръв, той се скрил в храстите и дочакал деня. Тръгнал отново, когато призори вторият часовой изкачил обратно прохода. За щастие в този ранен час долината била потънала в гъста мъгла, която го скривала от всички погледи. Не знаел дали е преследван… сигурно е бил, но не веднага. Отсъствието му трябва да е било забелязано доста късно, когато е бил вече далече. За щастие пътят към убежището на разбойниците останал запечатан в паметта му. Ето защо могъл да го премине бързо, преследван от мисълта за опасността, надвиснала над съдбата му и заплашваща тези, които слушаха разказа за неговата епопея. Привечер стигнал до селото, за да бъде пленен отново.
Хенри спря тук, като внимаваше да не прибави, че се чувства обвързан с още по-здрави вериги, макар че те бяха по-поносими.
После разговорът премина върху Луиджи… и от този момент той се превърна в диалог между двама души, тъй като кметът бе излязъл по работа в селото.
Излишно е да се казва, че Лучета обожаваше Луиджи, нейния единствен брат.
Добре ли се чувстваше? Харесваше ли му Англия? Имаше ли успех като художник?
Тези и още много въпроси от същото естество валяха един след друг. Хенри отговаряше също така живо. После трябваше да разкаже подробно случката, станала причина за връзката между двамата младежи и да даде подробности за общия им живот. Лучета разпита какво мисли Луиджи за белите и руси англичанки, толкова различни от чернооките италиански момичета. Между другото, тя намекна за една млада римлянка, роднина на семейство Тореани, на която Луиджи трябвало да остане верен и се осведоми дали Хенри, който бе казал, че е протестант, смята за грях брака между хора от неговата религия и изповядващи католицизма.
Тези и много други, може би по-малко интересни теми, бяха засегнати в разговора между двамата. Младото момиче разпитваше и отговаряше с невинност, която очароваше събеседника й.
Хенри се чувстваше толкова добре под гостоприемния покрив на кмета, че на другия ден след пристигането си вече можеше да мисли за графството Бъкингам и Бел Менъринг без особено съжаление. Оттук до забравата имаше само една стъпка.