Същия ден вечерта младият англичанин довери на кмета неща, предназначени само за него. Отначало той му разказа за намеренията на Корвино спрямо Лучета и по какъв начин ги бе узнал. После му говори за писмото, което бе писал до Луиджи, за да ускори връщането му в Италия.
Тореани не скри скръбта, която му причиняваше първата част на това съобщение, но не се показа много учуден.
Както знаем, той вече беше предупреден по друг път. Но отправеното към сина му писмо при толкова критични обстоятелства, го изпълни с изненада и признателност и той не можа да се въздържи да не прегърне младия англичанин и да го притисне до сърцето си.
Този разговор изясняваше по всяка вероятност един въпрос, който Хенри смяташе досега за много неясен.
Той непрекъснато си блъскаше главата, за да узнае кой можеше да бъде неговият тайнствен покровител.
При споменаването на името Томазо, кметът трепна, като че ли нещо в ума му се проясни. Когато Хенри му го описа по външност, той вече не се съмняваше. Томазо беше някога управител на имението на Тореани и след като бе служил в папската войска, бе тръгнал по лош път. Хвърлен в затвора, той бе избягал оттам и беше потърсил подслон в планината при разбойниците. Живият спомен за няколкото услуги, направени му от кмета, го беше подтикнал към тази постъпка. В това предположение не липсваше известна логика — то задоволи едновременно и Хенри, и гостоприемния му домакин.
Кметът, отлично осведомен за опасността, заплашваща дъщеря му, осъзна необходимостта да вземе мерки за отстраняването й.
Той вече бе решил да напусне Вал д’Орно и да вземе покъщнината със себе си. Същия ден дори той беше сключил сделка за продажбата на именията си и бе свободен да търси ново местожителство.
Във всеки случай това не беше належащо. Папските войски щяха да останат още известно време във Вал д’Орно. Така че кметът можеше да дочака връщането на сина си, който щеше да пристигне след един или два дни, ако се предположи, че пощата не е имала закъснение.
Новината за предстоящото връщане на брат й учуди много Лучета. Откъде баща й знаеше това. Никакво писмо не беше пристигало от Лондон, нито пък съобщение от Рим. Поради твърде основателни причини тази тайна не беше разкрита на младото момиче, което не настоя да получи разяснение.
Защо Лучета се показваше толкова безразлична? Дали брат й вече не й беше толкова мил? Не, разбира се. Дали, въпреки самата нея, чувствата й не претърпяваха някаква бавна, но трайна промяна? Може би.
Някога тя разговаряше много често със себе си, но в края на краищата монолозите уморяват. Сега тя вече не беше сама. Часовете минаваха бързо. Лучета можеше да говори за своя брат с най-добрия му приятел.
И разговорите — винаги върху една и съща тема — не свършваха. Беше ли се променил Луиджи? Как живееше той? Дали славата му растеше? Имаше ли особено влечение към младите момичета на Албион? Има ли нещо лошо в това един католик да се ожени за протестантка и обратно?
За двамата млади тези разговори бяха пълни с очарование, което се изпаряваше, щом се намесеше верният на своя неизменен навик Гвардиоли. Защо капитанът им натрапваше неприятното си присъствие? Нямаше ли да е по-добре, ако начело на своя отряд започнеше да преследва разбойниците? Беше много лесно да ги срещне.
Още под впечатление на недостойното си посрещане, а и защото почти обезумяваше от ярост колчем спреше поглед на ранената си ръка, Хенри с удоволствие би станал водач на папските войски. Той предложи услугите си на капитана, който отхвърли предложението му по начин и с тон, който само увеличи ненавистта между младия англичанин и италианския благородник… От този момент те не размениха повече нито дума, дори в присъствието на Лучета.
Един ден двамата придружаваха девойката на разходка из планината, която се възвишаваше непосредствено до селото. Под върха й имаше пещера, обитавана някога от отшелник. По внушение на баща си Лучета бе предложила на младия англичанин да посетят живописното място, прочуто из цялата страна.
Поканата не се отнасяше до втория гост на кмета, но капитан Гвардиоли се бе самопоканил под предлог, че охранява синьорината.
Въпреки че не беше желано, това покровителство не можеше да бъде учтиво отказано и тримата предприеха изкачване на планината.
Побеснял от ревност, Гвардиоли вървеше малко по-назад. В душата си той проклинаше младия англичанин и ако можеше да намери извинение, за да го тласне в пропастта или да прониже тялото му със сабята, която висеше на бедрото му, не би се поколебал нито за миг да го стори.