Все пак отрядът спокойно, без да се придвижва, продължаваше смешната си стрелба.
Изумен от този нов за него начин да се гонят разбойници, Хенри попита „пъргавите“ войници дали не смятат да преследват бандитите, за да изтръгнат плячката им.
Не получил отговор, той повтори въпроса си с по-остри думи, този път към Гвардиоли.
— Вие сте луд, синьор инглезе — отговори капитанът със спокойствие, дължащо се на неговата страхливост. — Аз не разбирам това, вашето е безумие. Като чужденец вие не можете да знаете как действат тези неаполитански разбойници. Всичко, което се случи сега, може да е хитрост, за да ни въвлекат в клопка. Може би в тази урва — той показа прохода, по който бяха избягали разбойниците — са се притаили двеста нехранимайковци, готови добре да ни наредят. Не съм толкова глупав да изложа хората си на неравна борба. Ще чакаме подкрепления.
В този момент пристигна кметът, твърде късно, за да види как дъщеря му изчезва в ръцете на Корвино зад билото на отсрещния хълм…
Той беше още по-нетърпелив да се продължи преследването и прибави своите настоявания към тези на младия англичанин.
Молби, укори, всичко беше напразно. Подлият служител на папата мислеше повече за собствената си безопасност, отколкото за младото момиче, което някога бе обсипвал с уверения за обич и преданост.
Това малодушно поведение на капитана възмущаваше кмета; той изглеждаше глух към утешенията на приятелите му, придружили го в планината. Колкото до младия англичанин, докато се мъчеше да окуражи Тореани, той се обръщаше към присъстващите с думи, които звучаха странно в техните уши.
— Това село е гъсто населено — казваше им той, — няма ли в него достатъчно смели мъже, които да тръгнат след разбойниците и да изтръгнат от тях момичето на кмета?
Тези думи съвсем нови за хора, свикнали да се прекланят пред грубата сила, имаха въздействието на електрическа искра. На тях те отговориха с многобройни възторжени викове, съзнавайки за първи път в живота си, че могат да се опълчат срещу разбойниците.
— Да се посъветваме с управниците! — провикнаха се те, — нека те говорят на съселяните ни!
После всички слязоха в селото начело с кмета, като оставиха капитан Гвардиоли и войниците му да пазят стените и дърветата, където можеха да се крият неприятели… от които те се бояха, дори когато последните бягаха.
Глава XLIX
ДА ЖИВЕЕ РЕПУБЛИКАТА
Когато влязоха в селото, кметът и неговите приятели присъстваха на странно зрелище.
Обезумяла тълпа бягаше по улиците, децата плачеха, мъжете и жените надаваха уплашени викове.
Подобен смут бе настъпил при първото съобщение за появата на разбойниците в планината, но когато войниците тръгнаха след тях, то беше изчезнало.
Какво събитие можеше да възбуди отново тълпата? Дали разбойниците бяха влезли в селото, дали го бяха завзели? Схватката в планината нямаше ли за цел само да отдалечи войниците?
Докато си задаваха куп подобни въпроси, новодошлите ускориха ход. Когато стигнаха площада, те забелязаха пред къщата на кмета събрана тълпа и друга една пред хана.
Това бяха хора в цивилно облекло — селяни, собственици, граждани, въоръжени с пушки, саби и пистолети, всички чужденци за Вал д’Орно. Те не бяха разбойници, въпреки че останалите в селото войници бяха задържани като техни пленници.
Какви бяха тези хора? Кметът и неговите приятели разбраха това, чак когато наближиха площада и чуха многократно повтаряните възгласи: „Да живее Републиката!“, „Долу тираните!“, „Долу папата!“.
Тези викове и трицветното знаме, което се вееше на една върлина, доказваха достатъчно красноречиво, че Вал д’Орно беше окупиран от републиканците.
В този момент Рим имаше същата съдба. Папата беше побегнал и триумвиратът Мацини, Сафо и Армели управляваше Вечния град.
Една нова изненада очакваше кмета. Докато се отправяше с бързи крачки към дома си, той забеляза сина си Луиджи в тълпата, която задръстваше входа, сред скандиращите: „Свобода! Свобода!“
След като прегърна сърдечно баща си, Луиджи забеляза мрачния израз на лицето му.
— Какво има, татко?… Казаха ни, че разбойниците са се появили в планината!… Къде е Лучета?
Една дълбока въздишка и ръка, насочена към планината… бяха отговорът на кмета.
— Велики Боже! — извика Луиджи. — Много късно!… Пристигнах много късно!… Говори, татко!… Къде е сестра ми?
— Бедната!… Моята бедна дъщеря!… Загубена е, Луиджи!… Отнесена е от разбойниците!… Корвино!…
— Приятели! — извика Луиджи, като се обърна към заобикалящите го, които присъстваха на тази сърцераздирателна сцена. — Другари, би трябвало да кажа че, ако не живеех в чужбина, щях да се наредя под вашето славно знаме… Отсега нататък и завинаги аз съм с вас… Това е баща ми, Франческо Тореани, кметът на селото. Вие го чухте… дъщеря му… сестра ми… е била отвлечена от разбойниците… и то пред очите на стотина войници, изпратени тук, за да гарантират безопасността… Ето цялото покровителство, което можем да очакваме от славните защитници на вярата.