Глава LII
ПРЕДАТЕЛСКОТО ПИТИЕ
Един час преди полунощ разбойникът, поставен на стража в подножието на планината, чу трикратния вой на апенински вълк.
— Трябва да е главатарят! — пошепна той, отговори на сигнала и се изправи, за да наблюдава прохода според паролата.
Укрит много добре, часовоят можеше да разпознае дали новодошлите са приятели, или не. Особен вик уведомяваше разбойника, застанал на върха на планината и от пост на пост новината стигаше до главната квартира на шайката.
Скоро постът се увери, че предположението му е вярно. Бе главатарят, който набързо се осведоми по няколко въпроса и продължи пътя си.
Недалеч от него вървеше жена. Роклята от муселин под грубата наметка от овча кожа, хвърлена на раменете й, говореше ясно за нейното обществено положение. Отпадналостта и вървежът явно против волята й доказваха, че е пленничка. Качулка скриваше чертите й от погледа на часовоя, но по белотата и нежността на ръцете, които придържаха наметката, той разбра, че е знатна госпожица.
Зад нея, преоблечени като овчари, се изнизаха един след друг четиримата разбойници.
След отминаването им, часовоят нададе вълчи вой. Този зловещ вик прокънтя над тях през прохода и като ехо се повтори от часовоя на върха. После всичко потъна в гробно мълчание, прекъсвано само от прашенето на сухите клони, изхвръкващи надолу по урвата под стъпките на разбойниците.
„Това ще да е новата съпруга“, каза си часовоят. „Много бих искал да видя лицето й. Сигурно е някое младо момиче, инак Корвино не би си дал толкова труд, за да я отвлича… Ръката му е превързана!… Вероятно птичката не е била хваната без борба!… Дали не е дъщерята на кмета, за която толкова много се говори напоследък?… Много е възможно. Бога ми! Нашият главатар си е избрал царски дивеч! В края на краищата има ли по-приятно нещо от това да си любима съпруга на един разбойник? Скъпоценности, пръстени, гердани, обици, гривни, сладки в изобилие! Целувки — толкова, колкото може да пожелае една жена! И хубав пердах също, когато не се държи прилично! Е! Хе! Хе! Хе!“
След като се развесели достатъчно от грубата си шега, часовоят седна отново на скалата, зави се с наметката си от овча кожа и пак се притаи в очакване.
След около час той повторно се изправи, дочул познатия вълчи вой.
Както първия път сигналът идеше от външната страна на прохода, откъм римската граница.
— Пак ли? — провикна се той. — Кой ли е тръгнал тази вечер на поход? Мислех, че само капитанът и хората му… Аха, сега си спомням, че Томазо излезе тази заран по заповед… Каква глупост, наистина! Чудя се как още главатарят се доверява на това момче след случката с Кара Попета… Горката! Да беше жива да види какво става!… Какъв шум в лагера! По дяволите! Не бързай толкова много, синьор Томазо!… Чакай да си поема дъх, за да ти отговоря. — Уау-уау-ууаф! — изрева той. — Сега можеш да дойдеш.
Скоро един човек пристъпи предпазливо в мрака, но с уверена и твърда крачка, която доказваше, че е привикнал с пътеката.
— Кой там? — извика часовоят, престаравайки се в длъжността си, като че ли предчувстваше нещо.
— Приятел! — отвърна другият. — Защо е този въпрос? Не чу ли сигнала?
— А! Синьор Томазо! Бях забравил, че сте навън… Мислех, че сте се прибрали с другите.
— Кои други? — попита Томазо с интерес, като даваше вид, че е раздразнен от нещо.
— Кои други ли? — повтори непредвидливият часовой. — Лично главатарят и придружаващите го овчари. Ти беше в главната квартира, когато тръгнаха.
— А, наистина! — отвърна нехайно Томазо. — Мислех, че са се прибрали преди падането на нощта. Отдавна ли минаха оттук?
— Преди около час!
— Успешен ли е бил походът? Какво донесоха?
— Една овца, и то млада, мога да се закълна в това, като съдя по руното й. Боже мили! Сигурно в нейното стадо е имало остри рога… Нашият главатар ги е почувствал… Видях кръв по ризата му.
— Мислиш, че е бил ранен?… Къде?
— На дясното крило… поддържаше го внимателно с превръзка… Според мен те са се били… Знаеш ли нещо?
— Как мога да знам? Бях твърде зает на друго място.
— Но многобройните ти задължения сигурно не са ти попречили да напълниш манерката си, нали Томазо?
— Не, дявол да го вземе! — отвърна той, повече доволен, отколкото обиден от забележката. — За това винаги намирам време… Да не би случайно да искаш да провериш?