Може би сам бе осъзнал тази опасност, но гордостта му попречи да я изрази.
— Това е само една от моите слугини, синьорина — каза той, като се обърна към жертвата си. — Отдавна вече трябваше да си е легнала, затова й се скарах. Не й обръщайте внимание, пийте — това ще ви освежи.
— Нямам никаква нужда — отвърна младото момиче, като отблъсна поднесената чаша.
— В това именно се лъжете, синьорина. Хайде, мила моя, пийте!… След това ще вечеряте… Сигурно сте толкова гладна, колкото и уморена.
— Не съм нито гладна, нито жадна.
— Тогава, какво ви трябва? Легло? В съседната стая има едно… Съжалявам, че не мога да ви предложа камериерка. Момичето, което току-що видяхте, не е за подобни услуги… Имате нужда от почивка… Нали, синьорина?
Младото момиче не отговори. Сълзите бяха засъхнали като сребърни бразди по страните й, но очите й бяха сухи. Тя бе достигнала до онази степен на отчаяние, когато човек не е способен да плаче.
— Хайде — подкани я разбойникът със сладникав глас и с поглед на змия, която се готви да хипнотизира жертвата си. — Повече смелост! Вярно е, че постъпих малко грубо с вас, за да ви предложа гостоприемството си, но кой би могъл да устои на изкушението да има под покрива си една толкова прелестна жена!… Ах! Синьорина!… Вие може би не знаете, но отдавна вече аз съм обожател и роб на вашите прелести… на тези прелести, славата на които се носи далеч зад планините на Романя, защото аз чух да се говори за тях в салоните на нашия Свещен град. О, нещастен аз! Като ме държите в оковите си, не трябва да ме осъждате, че ви карам да носите моите.
— Какво искате да кажете, господине?… Защо ме доведохте тук?
— Какво искам, синьорина? Но… Да ме обичате, тъй както аз ви обичам. Защо съм ви довел тук? За да направя от вас своя съпруга.
— Майчице Богородице! — пошепна младото момиче. — Пресвета Дево! Какво съм направила, за да заслужа…
— Да заслужите какво? — прекъсна я разбойникът, като изведнъж промени тон. — Да станете съпруга на Корвино? Вие сте много горда, синьорина! Вярно е, че не съм прочут кмет като баща ви, нито дори беден художник като това английско куче, от компанията на което ви изтръгнах, но аз съм господарят на тези планини… и на долината също. Кой смее да оспори моите желания… Те са закон, синьорина, до самите врати на Рим.
След това избухване разбойникът закрачи из стаята с високо вдигната глава и с искрящи от гордост очи.
— Аз ви обичам, Лучета Тореани! — извика най-сетне той. — Обичам ви със страст, която не заслужава такъв отказ. Мисълта да станете съпруга на един разбойник може би ви отвращава, но помислете, че едновременно с това вие ще бъдете царица. В цяла Абруция няма да има човек, който да не се кланя пред вас… нито един, който да не сваля шапка във ваше присъствие! Откажете се от тази съвсем неуместна гордост, синьорина. Не се страхувайте да станете моя жена… — съпруга на капитан Корвино!
— Ваша жена!… Никога!…
— Не ви ли харесва това име? Изберете си тогава друго… Ние в планината сме свикнали да минаваме и без формалностите на брака, въпреки че можем да намерим свещеник тогава, когато пожелаем… Държите ли на всяка цена на благословията, синьорина?… Така да бъде!… Ще намеря свещеник.
— Предпочитам смъртта тогава!… Да, по-добре да умра, отколкото да оскверня честта на семейство Тореани.
— О, чудесно! Това упорство ми харесва, синьорина!… Толкова, колкото и вашата красота!… Все пак трябва да го обуздая… о, съвсем малко!… Двадесет и четири часа ще бъдат достатъчни… Може би и дванадесет!… Но аз ще ви дам на разположение цял един ден. Ако до края на срока не се съгласите бракът ни да бъде благословен от свещеника… аз разполагам с един отличен… Е добре! Ще минем и без неговата благословия… Разбирате, нали?
— Пресвета Дево!
— Излишно е да призовавате Светата Дева, тя няма да Ви спаси, колкото и безгрешна да я смятат… Тук дори и Господ не би могъл да ви изтръгне от ръцете ми. Главатарят Корвино е господар на планината и Лучета Тореани ще бъде негова любовница.
Едва беше произнесъл тези думи, когато един шум, идещ отвън, накара разбойникът да трепне.
Тържествуващата усмивка, озаряваща лицето му, се изпари за миг и се превърна в израз на силна уплаха.
— Какво има? — пошепна той, като се доближи до вратата и тревожно наостри уши.
Беше воят на апенинските вълци. Но сигналът не идеше от страната, откъдето обикновено би трябвало да дойде. Беше даден от часовоя, застанал на юг и отговорът идеше от същата посока.