Беше една жена със свирепо изражение на лицето. В ръката й блестеше кама.
Само с един бърз и точен скок на пантера тя се озова до тях. Замахна и цялото острие на камата потъна в гърдите на разбойника.
Ръката, която обвиваше талията на Лучета, се отпусна и Корвино падна тежко на пода.
Младото момиче се хвърли мигом към прозореца. Но яростта на убийцата беше утолена само наполовина. С кървавата кама в ръка тя подгони втората си жертва.
Лучета обаче вече беше под закрилата на покровителите си, чиито пушки, проврени през железните пръчки на прозореца, й служеха за параван.
Отекнаха десет изстрела… Настъпи гробна тишина… Малко по малко пушекът се разнесе и в осветената от лампата ивица се видяха два трупа — този на Корвино и на неговата убийца.
Лучета Тореани беше спасена.
Глава LV
РИМСКАТА РЕПУБЛИКА
Да живее Римската република!
Този вик, огласяваше улиците на Рим, през 1849 година. Между тези, които викаха с най-голям ентусиазъм, бяха Луиджи Тореани и неговият приятел Хенри Хардинг.
Но докато младият англичанин се беше посветил на каузата на свободата в чужбина, в собственото му отечество, хора от по-старото поколение правеха вече заговор да я задушат.
В същото време в Лондон заседаваше един таен конгрес на представители на всички короновани глави от континента, чиято цел беше да намерят пътища и средства, способни да угасят искрата на свободата навсякъде, където тя би лумнала, из Европа.
В Унгария, тази искра се бе разгоряла в буен пламък, но той бе потушен от английската дипломация и руските щикове.
Навсякъде резултатът беше същият, постигнат с почти едни и същи средства: навсякъде се упражни влиянието на английската дипломация, подкрепено от английското злато, раздавано тайно и щедро.
В Прусия беше още по-лесно. Там свободата рухна под ударите на най-долно предателство, на най-срамно клетвопрестъпничество, познато в историята.
В най-голямото херцогство на Баден и в Бавария беше още по-лесно, макар че тайният конгрес се надяваше да разреши въпроса с оръжие. То беше дадено в ръцете на пруския крал, наемните пълчища на когото се справиха скоро с патриотите от Шварцвалд.
Сега, в дванадесетия час, нова искра, прескочила се от неугасващия пламък на свободата, проблясваше неочаквано в една точка на земното кълбо, истински бастион на политическия и религиозен деспотизъм — древния град Рим.
По време на събитията там, тайният конгрес се събра отново под председателството на един благороден лорд — най-влиятелния от членовете му, защото между всички той винаги най-добре е успявал да ласкае народите. Дългата му кариера беше непрекъсната верига от предателства, но той умря, без да е видял последиците им. Историята обаче ги е отбелязала и бъдещите поколения ще си спомнят за тях.
И така конгресът се събра отново и още веднъж издаде заповед да се потуши подтикът за свобода, който повдигаше гръдта на агонизираща Италия.
Хитростта беше ненужна — и най-слабата стратегия бе достатъчна, за да се справи с този толкова незначителен неприятел.
Реставрацията на папството беше само претекст, една любезна отстъпка, направена на католицизма. Дори и височайшият първосвещеник да беше изчезнал от света, Републиката пак щеше да бъде победена.
Отправен бе нов призив за война. Но кой щеше да започне този път? Не можеше да става и въпрос за английски войници. Англия беше протестантска страна и това би изглеждало странно. Но Франция нямаше същите скрупули — английското злато скоро се превърна във френски войници и те бяха натоварени със задачата да възстановят трона на свети Петър.
На пръв поглед реставрацията на височайшия първосвещеник се дължеше на тях, но този акт бе дело на всички короновани глави, а самият план — на представителя на Великобритания. Историята ни дава неоспорими доказателства за това.
Мацини, Лафи, Армели! Нещастни велики граждани! Сляп триумвират! Вие не бихте могли да тържествувате, дори нито един глас в Рим и в Италия да не се бе вдигнал срещу вас!
Вашето унищожение беше решено в съвета на кралете. Предварително приготвената присъда беше издадена в часа, когато побеждавахте, в момента, когато из римските улици, освободени от покварата на деспотизма, отекваше възторженият вик: „Да живее Републиката!“
В течение на три месеца този вик кънтеше по всички улици на класическия град — градът на потомците на Цезар и Колон.
Той се носеше над бастилиите и укрепленията, зад бойните линии и барикадите, всред опасностите на една героична борба, напомняща дните на Хорациите, в красноречивите речи на Мацини и в пламенните прокламации на Гарибалди!