Но всичко бе напразно. След тези три толкова кратки и все пак толкова богати на събития месеца той не се чу повече. Републиката беше свалена не толкова със сила, колкото с предателство: деспотичното управление я наследи и от този злокобен ден то бди над останките на римската свобода.
В тези размирни времена Луиджи Тореани и неговият приятел, младият англичанин, се биха за републиката. Малко след случката с разбойниците кметът се беше преместил във Вечния град, който тогава му предлагаше най-сигурно убежище от опасностите.
Но след падането на Републиката и възтържествуването на деспотизма Рим можеше да предложи убежище само на неприятелите на свободата, а Франческо Тореани не беше в тяхното число.
Той отново бе заставен да се отдалечи. Но къде да отиде?
Нито една част на Италия не го привличаше. Австрийците бяха още господари на Венеция. На север Карл Алберт беше сразен, а неаполитанският тиранин държеше поданиците си в железен ярем. Накъдето и да се обърнеше, Франческо Тореани не виждаше нито педя италианска земя, където би желал да се установи.
Както всички родолюбци, поставени в такова положение, мислите му се отправиха към новия свят. Не след дълго един кораб, който плуваше към Гибралтар, отнасяше семейство Тореани към далечните брегове на западния континент.
Глава LVI
УЛИЦА ВОЛТЕРНО No 9
Генерал Хардинг свърши бързо работата, която го беше довела в Лондон. Тя беше много важна, за да търпи някакво отлагане; старият юрист беше на същото мнение, когато бившият офицер сложи пред очите му ужасното писмо на разбойника с още по-ужасното му съдържание.
От друга страна, пътуването, което беше направил из Италия, накара господин Лоусън да признае сериозността на положението — той настоя за вземане на незабавни мерки.
Би било неразумно да се поверят на пощата петте хиляди лири стерлинги, а още повече да я натоварят с разрешаването на въпрос, от който зависеше животът на един човек. Дори някой доверен чиновник не би бил на необходимата висота за изпълнението на тази деликатна задача. След кратко съвещание между правника и неговия клиент беше решено съдружникът на Лоусън-син да иде в Рим и да влезе лично във връзка със синьор Джакопи.
Кой беше синьор Джакопи? Можеше да се правят само смътни предположения за личността на този странен представител на човешкия род, представил се така нахално в Бичууд парк и който пред опасност от строго наказание и заплаха от затвор се беше показал така учудващо безразличен.
Първият влак от Дувър отнесе младият Лоусън към Италия с една кесия с пет хиляди златни монети.
Той носеше всичко необходимо за срещата си със синьор Джакопи.
Още преди изтичането на десетдневния срок, посочен в писмото на разбойника, юристът от Линкълн-син влизаше в Рим и още същия ден с тежка кесия в ръка той крачеше по улиците на града, търсейки улица „Волтурно“.
Лоусън-син намери тази улица в необикновено безредие. Вместо монасите с кепета и кардиналите в копринени дрехи, благородниците и жените в елегантни тоалети, писарите и стражарите, които някога задръстваха пътищата, той виждаше само хора с открити лица, с твърда и уверена походка, с дълги бради, облечени в полуцивилни-полувоенни дрехи, въоръжени до зъби и явно господари на положението.
Господин Лоусън-син не се учуди, когато от време на време чуваше от устата на тези хора да се изтръгва викът: „Да живее Римската република!“ Юристът знаеше за това още преди да напусне Англия. Само с помощта на един редовен паспорт той можа да премине линиите на революционерите и да влезе във Вечния град, заплашен по това време с обсада.
Въпреки това нито веднъж на улицата той не срещна пречки и без да губи време се впусна да търси синьор Джакопи.
Той намери лесно улица „Волтурно“ и къщата под No 9. Хората с дългите бради с натъпкани в поясите пистолети, отговаряха вежливо на всички негови въпроси. Те дори му показаха пътя с любезност и услужливост, която характеризира държанието на граждани извършили една щастлива революция.
Той не споменаваше нищо за синьор Джакопи, а се задоволяваше само да пита за улицата и номера. Струваше му се, че като стигне пред вратата, ще има достатъчно време да произнесе името на тайнствената личност, на която щеше да предаде товара от златни монети, от чиято тежест го наболяваха раменете.
Най-сетне стигна безпрепятствено до търсеното жилище. Не можеше да има никакво съмнение за собственика, тъй като на вратата стоеше надписът: „Синьор Джакопи, ходатай“.
Лондонският ходатай почука на вратата и почака да дойдат да му отворят.