Той беше доста любопитен да се запознае с един член от организацията, която действаше по такъв особен начин и която можеше да иска пет хиляди лири и да ги получи без намесата на някакво правосъдие, съдилище или жури, най-сетне, начините на действие на която се различаваха толкова много от традиционните правилници на Линкълн’с-ин.
След повторното почукване с чукчето вратата се отвори. Ленивият вратар беше една отвратителна стара жена на не по-малко от седемдесет години. Но подобно зрелище не смути един нотариус от Линкъл’с-ин Филдс. Сигурно беше слугинята на ходатая.
— Тук ли живее синьор Джакопи? — попита господин Лоусън-син, който беше придружавал баща си в Италия и знаеше достатъчно езика, за да се разбере.
— Не!
— Не? Но фирмата му виси на вратата.
— А, наистина! — отговори старицата. — Още не са я махнали… Това не е моя работа… Аз съм тук само да пазя къщата.
— Вие сигурно искате да кажете, че синьор Джакопи вече не живее тук?
— Господи!… Какъв въпрос!… Вие се шегувате, синьор!
— Да се шегувам!… Нямам никакво намерение, уверявам ви… Имам важна работа с него… и много бърза.
— Работа със синьор Джакопи! Пресвета Дево! — прибави изумено старицата, като се прекръсти с трепереща ръка.
— Но разбира се. Какво чудно има в това?
— Работа с един мъртвец! Опазил ме Господ!
— Мъртвец! Вие сигурно не говорите за синьор Джакопи?
— А за кого друг, синьоре? Всеки знае, че е убит през време на бунта, още първия ден… повален само с един удар, после обесен на един фенер, защото хората твърдяха, че бил съучастник на… о, синьор! Не мога да ви кажа в какво го обвиняваха. Всичко каквото знам е, че са го убили, че е наистина умрял и че са ме поставили тук, за да пазя къщата.
В своето учудване, младият пратеник от Линкълн-син изпусна пред прага тежката кесия със злато. Той почваше да се безпокои, че е предприел напразно пътуването си до Рим.
И този страх се оправда. Всичко, което можа да узнае за синьор Джакопи бе, че той по произход бил алжирски евреин, че се е установил във Свещения град и приел католическата вяра, че е бил правник, тоест такъв правник, какъвто в Лондон биха нарекли адвокат на крадците… че имаше навик да отсъства продължително и тайнствено, без някой да може да каже къде е бил, тъй като никой не признаваше, че е поддържал тесни връзки с него.
Вследствие на някаква необяснима причина още в първите часове на революцията той беше привлякъл върху себе си гнева на народа и беше станал негова жертва.
Някои други, също толкова смътни подробности, бяха всичко, което лондонският правник можа да узнае за своя римски колега, но не успя да получи никакви други сведения за целта на неговата задача в Рим.
Глава LVII
БЕЗРЕЗУЛТАТНИ ТЪРСЕНИЯ
Какво да предприеме?
Такъв беше въпросът, който си зададе Лоусън-син, когато се прибра в квартирата си.
Трябваше ли да се върне в Лондон, като занесе обратно кесията с пари, едновременно със съобщението за безцелното си ходене до Рим.
Това решение можеше да има ужасни последици — писмото на разбойническия главатар, което непрестанно препрочиташе, беше съвсем ясно. След десет дни от датата на неговото изпращане ръката на Хенри Хардинг щеше да бъде връчена на баща му по същия начин, както неговият пръст.
Девет от тези дни бяха вече изминали. Оставаше още само един и сега, когато посредникът Джакопи беше мъртъв, младият Лоусън не знаеше как да влезе във връзка с тези мизерници, в чиито ръце бе синът на генерала.
„Една разбойническа шайка по неаполитанската граница на около петдесет мили от Рим“. Този откъс от първото писмо на Хенри представляваше единственото указание, с което разполагаше правникът, за да стигне до разбойниците. Но сведението важеше за цялата граница от Терасина до Абруция — линия, по която според официалните съобщения се намираха толкова разбойнически шайки, колкото и километри имаше тя.
Да обходи цялото това разстояние, да разузнае местопребиваването на всяка от тези шайки и да открие онази, в която бе задържан Хенри Хардинг, беше подвиг, който разбира се юристът от Линкълн-син Филдс би могъл да извърши, но с постоянен риск за собствената си свобода.
Дори ако се предположи, че би успял в своите търсения, щеше ли да стигне навреме? Естествено не! Изпълнението на този план беше невъзможно.
Лоусън-син бе изправен пред трудна дилема.
Никога през време на своята дълга практика почтеното предприятие, в което той беше съдружник, не бе имало случай да разплита някое дело, пълно с толкова трудности или по-точно с толкова невъзможни неща.