Последвалата борба можеше да има фатален край за младежа, но един горски пазач, влезе решително във водата, и без колебание заби ловджийския си нож право в шията на елена.
Леко раненото пони бе изправено на крака, полуудавеният колар качен на седлото и файтонът извлечен на брега за голямо облекчение на двете уплашени до смърт дами.
Всички напуснаха мястото на нещастието, убедени, че госпожица Менъринг в скоро време щеше да смени името си с това на госпожа Хенри Хардинг.
Глава VI
НЕБЕТО ПОТЪМНЯВА
Бичууд Парк беше във всяко отношение удобно жилище, но не предлагаше онова пълно спокойствие, в което неговият собственик смяташе да завърши живота си, след като се оттегли от служба.
В материално отношение всичко вървеше отлично. Откакто генерал Хардинг го бе купил, имението почти удвои стойността си. Така че от гледна точка на имотно състояние той нямаше защо да се безпокои.
Грижите му се дължаха на друга причина, и тя го занимаваше много повече, отколкото замъка и земите му. Тези грижи идваха от поведението на двамата му сина. В негово присъствие братята се отнасяха един към друг с престорена сърдечност. Но бащата имаше основание за безпокойство, усещайки, че братската обич, която би трябвало да ги свързва, е отстъпила място на тайна вражда. У по-малкия тя личеше по-ясно, а в сърцето на по-възрастния бе дълбоко вкоренена. По време на ученическите години в колежа Хенри, благодарение на природното си великодушие, бе склонен да забрави всичко, ако брат му се бе съгласил да направи дори само една крачка към помирение. Но именно на това Найджъл не искаше никога да се съгласи. А сега любовта, която и двамата хранеха към Бел Менъринг, ги разделяше повече от всякога. Поради това съперничество антипатията се бе превърнала в открита вражда.
Мина известно време преди генералът да забележи облака, надвиснал над неговото домашно спокойствие. Той предполагаше, че синовете му, както повечето младежи със същото обществено положение, ще пожелаят да опознаят малко света, преди да се сблъскат с трудностите на брака. Не му минаваше и през ум дори, че в очите на един пламенен младеж очарователната госпожица Бел Менъринг може да олицетворява цялото човечество и че до нея останалият свят може да изглежда толкова печален, колкото и прозаичен.
Но не тази мисъл смути душата на ветерана, а поведението на децата му. Той беше доста доволен от Найджъл. В същото време съжаляваше за антипатията, която по-възрастният му син изпитваше към брат си, и която често проличаваше въпреки въздържаността му. Хардинг беше доведен до отчаяние от държането на Хенри, от странните му навици и неговата разточителност и особено от неизпълнението на неговите заповеди. Това прегрешение, най-тежкото според ветерана, беше все пак твърде рядко допускано, и то по повод на незначителни парични въпроси. То би могло, така да се каже, да мине незабелязано ако не бяха грижите, които Найджъл полагаше, за да го представи в най-черни краски.
Отначало генералът отправяше към сина си бащински съвети, а после — строги забележки. Нищо не помагаше. Тогава, почервенял от гняв, старият офицер спомена за намерението си да го лиши от наследство.
Хенри, който се смяташе вече за мъж, посрещна тази заплаха с невъзмутимо спокойствие, което още повече разсърди баща му.
Отношенията между членовете на семейство Хардинг бяха вече доста обтегнати, когато генералът бе осведомен за един факт, заплашваш бъдещето на сина му повече, отколкото разсипничеството и непокорството му. Отнасяше се до любовта на Хенри към госпожица Менъринг. Колкото до страстта на Найджъл към същата личност, както всички, и той нищо не подозираше, докато чувствата на Хенри не бяха тайна за никого.
Малко време след лова с хрътки генералът също узна за тях. Тази случка го накара доста да се позамисли. Въпреки че в душата си беше поласкан от постъпката на сина си, ветеранът видя в нея по-голяма опасност от тази, на която Хенри се бе така храбро изложил.
Получените сведения усилиха подозренията му. Той познаваше добре миналото на госпожа Менъринг, тъй като в Индия бе дружил с нейния съпруг. Беше запазил спомен за вдовицата на бойния си другар. Наистина характерът на дъщерята му бе непознат, тя беше израснала през дългия период на тяхната раздяла. Но според видяното и чутото след завръщането си в Англия, според това, което виждаше и научаваше всеки ден, той бе стигнал до извода: „Каквато майката, такава и дъщерята“. Така че не му беше приятно да я приеме за снаха.