— Вие! Вие ли сте! — пошепна тя с тон, който ме изненада и който свидетелстваше по-малко за признателност, отколкото за досада.
После тя изля яда си върху кочияша и скочи в каляската, която бързо се отдалечи.
Поведението й ме изненада, но това на съпруга й ме учуди още повече. Докато колата потегляше при светлината на лампата, която държеше иконома, можах да разгледам лицето му. Подал главата си от вратичката, той бе спрял мрачния си поглед върху мене, сякаш се чувстваше засегнат от несъзнателната ми учтивост.
Видях двамата едва след пет години. Почти бях ги забравил, когато едно събитие на хиляди мили от Англия ме върна към спомена за младия собственик на Бичууд парк и неговата забележителна съпруга.
Може би за тях щеше да е по-добре да не се бе случвало, но да не говорим предварително, а да разказваме.
Глава LIX
В ЮЖНА АМЕРИКА
След петгодишно пътуване, посветено изключително на изучаването на Новия свят, се оказах в южната част на американския континент по бреговете на Ла Плата.
Желанието да разгледам континента ме бе отвело в Аржентинската република, а оттам в една от планинските области, които се намират около бреговете на реката Парана.
Бях прекосил Кампото на около двайсет мили на север от пристанището Розарио — моя изходен пункт.
Целта ми бе да отида до стопанството на един английски колонизатор, мой стар приятел от колежа, установил се като скотовъдец и производител на вълна на петдесет мили от Розарио.
Бях на кон и сам, защото не успях да наема водач. Но тъй като знаех, че имението на приятеля ми се намира близо до реката, бях си въобразил, че ще го намеря без трудности.
Покрай пътя имаше и други стопанства, малко на брой наистина, но доста близо едно до друго, за да съм уверен, че вървя по правилния път.
До известна степен реката ми служеше за ориентир. Във всеки случай, като не я губех от погледа си, аз не рискувах много да се заблудя.
Конят ми беше прекрасно животно и с него смятах, че ще премина петдесет мили преди залез слънце — играчка за един южноамерикански кон.
Сигурно щях да успея, ако в животинското царство нямаше едно същество от рода на къртиците с отвратителния навик да дълбае толкова дълбоки бразди из полето, че на някои места те са много опасни клопки за конете.
Моят кон имаше непредпазливостта да стъпи в една от тези бразди — то затъна, препъна се и накрая падна, като повлече разбира се и мен.
Самият аз бях само леко контузен, но състоянието на коня беше много опасно.
След като го изправих, разбрах, че той едва се държи на краката си, а камо ли да ме отведе до стопанството на моя приятел. Една от предните му подкопитни кости трябва да е била навехната и когато напускахме мястото на произшествието той едва можеше да върви зад мене, куцукайки.
Оттук нататък бях принуден да продължа пътя си пеш, извън неприятното чувство, че трябва да удължа пътуването си с двайсет и четири часа. Тази перспектива не предлагаше нищо приятно и аз започнах да проклинам злата си съдба, когато на доста разстояние пред себе си забелязах неоспорими признаци че наблизо има имение.
Отначало се виждаше букет от дървета, предимно праскови. Само по себе си това не беше убедително доказателство, защото на някои места от аржентинската територия прасковата е саморасла. Но между зелените листа забелязах и нещо друго — една бяла стена и около нея зеленина, оградена с колове, която показваше, че там се намира някакъв двор.
Отправих се в тази посока, влачейки след себе си накуцващия кон с надеждата, че ще го заменя с някое животно способно да ме отведе до целта ми. Но дори и да не можех да направя тази замяна, все пак можех да оставя тук коня и да продължа пътя си пеш.
Докато се приближавах към жилището, най-напред успях да забележа че там поне можех да намеря подслон за ранения си кон, че е повече от вероятно да намеря и с какво да го заменя.
След като преминах завесата от дървета, най-сетне стигнах пред къщата. Не много голяма, построена в стила на италианските вили с веранда отпред, тя имаше кокетен и комфортен вид, който ме изкуши. Отзад двора се издигаха сградите на стопанството, които изглеждаха в отлично състояние.
Аз не се съмнявах, че между тях има сигурно и обор, където бих могъл да намеря и кон за смяна.
Отправих се към вратата на оградата и известих за своето присъствие, като почуках няколко пъти с дебелия край на камшика си.