Докато очаквах отговор, започнах да разглеждам къщата. Тя никак не приличаше на креолски дом — градината беше грижливо поддържана, а верандата, цялата покрита с рози, издаваше европееца. Собственикът можеше да бъде англичанин, французин, германец или италианец, защото всички народности се срещаха между колонизаторите от тази част на южна Америка.
Възбуденото ми до крайност любопитство не закъсня да бъде задоволено. Един мъж, който излизаше от конюшнята, се отправи към вратата. Гъста черна брада, орлов поглед, бели зъби, силно прегърбен нос — всичко у него издаваше италианеца. Една латерна на хълбока и маймунка на рамото му не биха били по-добър знак за родното му място. Знаех, че е италианец, още преди той да е отворил уста, за да ме попита:
— Какво има, синьор?
Въпреки почти черния цвят на лицето му този човек нямаше нищо отблъскващо във физиономията си. Напротив, изпитах чувството, че съм попаднал у добри самаряни.
За щастие говорех или по-право бръщолевех италиански достатъчно, за да бъда разбран.
— Моят кон! — казах аз, като показах животното, което с голяма мъка държеше единия си преден крак на няколко сантиметра от земята. — Случи се, както виждате, нещастие и той не може повече да върви. Доведох го тук, за да ви помоля да го пазите, докато пратя човек да го вземе. Ще ви заплатя за труда. А може би — прибавих аз, като посочих с поглед обора — бихте могли да ми заемете някое добиче, за да ида на гости на мой приятел, който живее на около трийсет мили оттук.
Човекът гледаше ту мене, ту коня ми, после обърна поглед към къщата, като че очакваше оттам отговор на моята молба.
Никога човешки поглед не е призовавал такова божествено видение.
Къщната врата се отвори и една жена се появи на верандата — жена, която човек би могъл да сметне за ангел, ако не бяха признаците на майчинство, които в моите очи я правеха още по-очарователна.
Тя направи няколко стъпки и като погледна към розите, които сякаш образуваха около нея ореол, повтори въпроса, който ми беше вече зададен, но добави и едно мъжко име, защото се бе обърнала към събеседника ми:
— Какво има, Томазо?
Отговорът на Томазо беше само буквален превод на обяснението, което му бях дал. След това той зачака почтително.
— Кажи на чужденеца — отговори нежният глас, — че може да остави тук коня си и че ще му дадем друг, за да продължи пътя си. Кажи му също, че ако пожелае да влезе и да почака връщането на съпруга ми, ще бъде добре дошъл.
Излишно е да се казва, че веднага приех любезната покана.
Томазо взе юздите от ръцете ми и отведе коня в конюшнята.
Колкото до мен, аз прекрачих гостоприемния праг и скоро се видях седнал и повел разговор с една от най-прелестните жени, които някога съм имал щастието да срещна.
Глава LX
ГОСТОПРИЕМСТВОТО В НОВИЯ СВЯТ
Бях очарован от хубавата си домакиня и благославях случая станал причина да попадна тук.
Коя беше тя? Коя можеше да бъде? Италианка, беше ми казала отначало и ние разговаряхме на езика на Данте и Петрарка.
Но тя говореше и английски поне толкова, колкото аз италиански и скоро узнах, че съпругът й бил англичанин.
— Той ще бъде щастлив да ви види — каза тя, — защото рядко му се случва да срещне сънародник. Повечето от английските колонизатори не проникват толкова далеч във вътрешността. Той няма да закъснее. Отиде само до другото стопанство, искам да кажа до това на татко… и смятам, че той и скъпият ми брат Луиджи са организирали лов на камилски птици. Но по това време ловът трябва да е свършил, защото те никога не преследват птицата след обяд. Уверена съм, че скоро ще се върне. Дотогава как ще прекарате времето си? Желаете ли да разгледате тези картини? Това са все изгледи от страната. Някои са от съпруга ми, други от брат ми Луиджи. Разгледайте нашата малка изложба, докато отида да ви приготвя закуска.
— Не се безпокойте, госпожо. Нямам нужда от нищо.
— Може би синьор… Но ловците на камилски птици? Луиджи ще дойде сигурно със съпруга ми… Няма ли да са гладни?… Ще ида да приготвя вечерята им.
След това моята красива домакиня излезе и ме остави в нетърпеливо очакване, което нямаше нищо общо с връщането на съпруга или на скъпия брат Луиджи.
За да убия времето, както ми беше препоръчано, аз започнах да разглеждам картините. Имаше около двадесетина, окачени по стените на стаята и това беше цялата мебелировка. В ексцентричната провинция на Санта Фе това можеше да се очаква. Както ми беше казала младата жена, повечето от картините бяха изгледи от страната и поради това бяха много интересни. Бяха представени всички местни ловни спортове — лов на камилски птици, на ягуари или на фламинго, преследване на коне и диви зверове и хващането им с примки или ласо.