— Не мислите ли, че Хенри Хардинг от съобщението на Таймс и младият чифликчия, ваш домакин, са едно и също лице?
— Това е възможно и дори вероятно. Съобщението гласи, че е изчезнал в Рим, а семейството, с което се е свързал, идва от Рим. Така ми казаха в стопанството. Може би е същият. Възможно е да е отговорил на съобщението и да е получил вече това важно нещо, каквото и да е то… Генерал Хардинг беше завещал цялото си състояние на големия си син и Хенри щеше да получи в наследство само хиляда лири стерлинги. Ако Хенри е бил моят домакин, по всяка вероятност е получил парите си. Не е ли това капиталът, с който е могъл да се установи така скромно в Америка?
— Не съм сигурен. Той е дошъл тук много преди датата на това съобщение и никога не е напускал страната, за да иде до Англия.
— Той не би имал нужда да ходи до Англия, за да получи това малко наследство. Работата е могла да се уреди писмено.
— Вярно е, но имам основателни причини да вярвам, че е само наемател на стопанството, където го намерихте. Тъстът му е истинският собственик на двата чифлика, и това е така още от самото начало, много преди появяването на съобщението в „Таймс“. Според мен той никога не е чел това известие, и ако той е посоченото лице, добре би било да узнае за него. Както вече ви казах, имах намерение да ида у тях и да го разпитам сам. Въпреки че малко го познавам, съм слушал много хубави неща за него… Той е страстен ловец и се страхувам, че сигурно не е оползотворил много добре зестрата на жена си или богатството на тъста си. Чувал съм да казват, че неговата зависимост и слабият му земеделски опит го огорчавали. Ако му е оставено някакво завещание, сигурен съм, че тези пари ще са добре дошли за него. В Лондон хиляда лири стерлинги са нищо, но в Пампасите са цяло богатство.
— Имате право — отвърнах аз машинално. Питах се дали беше възможно отблъснатият любим на госпожица Бел Менъринг да е човекът, когото бях видял.
— Ето какво трябва да се направи — подхвана моят домакин. — Поканен сте на връщане да се отбиете в стопанството, нали?
— Обещал съм непременно да сторя това.
— Щастлив безделник! Да завържеш такива прелестни познанства, защото аржентинката никак не отстъпва по хубост на зълва си. И то, благодарение на коня си! По дяволите! Ако можех да се надявам на такова щастие, щях да се излагам всеки ден от годината на опасността да си счупя врата! От тази гледна точка съдбата винаги ви е облагодетелствала!
Известно време пламенността на моя приятел ме забавляваше. Закоравял ерген, не го смятах за способен да преклони глава дори пред прелестите на Лучета… Бях чувал да назовават госпожа Хардинг с това име.
— Какво искахте да ми предложите? — казах аз, за да прекъсна възторга му.
— Да занесете този брой на вестник „Таймс“ и да прочетете съобщението лично на господин Хардинг. Ще ви придружа, ако желаете, но тъй като вече сте се запознал с тях и знаете повече подробности по въпроса, смятам, че на вас се пада честта да оправите тази работа. Какво ще кажете?
— Нямам нищо против.
— Всичко е наред тогава. Сега трябва да направя вашия престой възможно по-приятен, но се боя, че ергенският ми дом ще ви се види доста мрачен пред оня, който току-що сте напуснал. След Рая, Чистилището! Ха! Ха! Ха!
В думите му имаше нещо вярно, но се постарах да прикрия мисълта си зад смеха, с който приех шегата на приятеля си.
Глава LXIII
ЕДИН БРОЙ ОТ „ТАЙМС“
Въпреки красноречивите му предупреждения, организираните от стария ми другар от колежа забавления далеч не бяха тъжни и през осемте дни, които му посветих, аз не скучах нито за минута.
Сутринта на деветия ден, яхнал коня си, се готвех да тръгна към Розарио с намерение да спра според обещанието си в стопанството на господин Хенри Хардинг, когото вече не можех да смятам за чужд, ако наистина той беше синът на генерала от Индийската армия.
Моят приятел ме придружи и имах удоволствието да вдъхна взаимна симпатия между двамата ми сънародници, достойни да се опознаят един друг повече отколкото досега.
Синьора Лучета бе по-прелестна и по-любезна от всякога и скоро видяхме двете семейства, събрани под един покрив, за да отпразнуват по приятелски нашето посещение.
Гостоприемството, на което се радвахме през тези няколко дни, беше такова, че старият ми другар тръгна за самотното си стопанство с твърдото решение да ги посещава редовно.
Колкото до мен, вече не бях смятан за чужденец. Домакинът ми от Южна Америка беше наистина синът на генерал Хардинг от Бичууд парк, същият доброволен изгнаник, който се издирваше чрез вестник „Таймс“.