Выбрать главу

Тази мисъл му развали цялото настроение и без да каже нито дума повече, той се обърна и се изкачи обратно на Кливус Викторие. По пътя забеляза, че двете Юлии са били привикани от майка си и сега седяха чинно до нея под прикритието на навеса. Погледът му се плъзна по голямата сестра и се спря задълго върху малката. Богове, не е ли за изхрускване! Като медено сладкишче, напоено с нектар лакомство, достойно за самите олимпийци. Нещо го бодна в гърдите и той се потърка под тогата, сякаш така болката щеше да се разсее по-бързо. Но с крайчеца на окото си забеляза как Юлия Младша се извръща на стола си и го изпраща с поглед.

Сула пое надолу по Весталските стълби към Форум Романум, после се заизкачва по Кливус Капитолинус, за да се смеси с тълпата, обградила храма на Юпитер Оптимус Максимус. Беше невероятен майстор в това да кара хората около него да се чувстват неудобно и усетят ли присъствието му, да се отдръпват едва ли не с погнуса. Обикновено използваше тази си способност в театъра, където винаги съумяваше да си намери удобно място, но сега необичайният му талант щеше да му позволи да си пробие път до най-предната редица конници, откъдето безпрепятствено да наблюдава извършваното жертвоприношение. По закон нямаше право да е там, но никой не би посмял да го изпъди. Сред конниците твърде малко знаеха за него, а дори и сред сенаторите се срещаха доста непознати лица, но от останалите все щеше да се намери кой да се застъпи за него, ако се повдигнеше въпросът за присъствието му.

Между хората с благородна кръв съществуваше някакво чувство за съпричастност, което дори толкова години, прекарани далеч от потока на политическия живот, не можеха да изличат; това чувство се беше предавало от поколение на поколение в продължение на хиляда години, беше, тъй да се каже, сраснало с душата на всеки патриций и като камбанка се обаждаше всеки път, когато над нечия аристократична глава надвиснеше буря или нещастие. Самият Сула отдавна се беше зарекъл за нищо на света да не се интересува от политическите интриги, които се плетяха на Форум Романум, защото какъв е смисълът да се вълнуваш от проблемите на една каста, сред която нямаш никакъв шанс да попаднеш. И все пак достатъчно му беше да прекара само няколко минути в редовете на конническото съсловие, за да му стане ясно, че се задава лоша година. Още една след дългия низ от нещастия, съпътстващи живота на града от убийството на Тиберий Семпроний Гракх, и десет години по-късно — принуденото самоубийство на брат му Гай Гракх. На Форума бяха засвяткали ножове и оттогава сякаш съдбата беше обърнала гръб на Рим във всяко отношение.

Човек живееше с чувството, че великият град е започнал да се топи, да се свива, да се задъхва от политическа немощ. Сула оглеждаше насъбралите се на площада сенатори и конници и всички му изглеждаха като жалки мижитурки. Онези, които носеха отговорността за пролятата кръв на повече от тридесет хиляди римски и италийски войници през последните десет години, заминали си завинаги от този свят заради техните собствени интереси, сега имаха наглостта да дремят прави насред площада въпреки неприятния дъжд, който ръмеше над главите им. Защото отново ставаше дума единствено за пари. За пари и още пари. Макар че и властта влизаше в сметката. Никой за нищо на света не трябваше да подценява ролята на политическата власт. Но дали тя зависеше от парите или те от нея? Кое беше средството и кое целта? Навярно въпросът имаше своя отговор за всекиго поотделно. Но къде сред тази тъжна сбирщина бяха истински великите мъже, онези, които щяха да дадат на Рим повече, отколкото да му отнемат?

Белият бик отказваше да се подчини. Пък и нищо чудно, ако бе чул кои са новоизбраните консули. „Аз самият — мислеше си Сула, — никога не бих си подложил бялото вратле под секирата заради такива нещастници като Спурий Постумий Албин; в крайна сметка какво като е патриций? А и как тъй ставаше, че все такива като него намираха пари?“ Отговорът беше прост. Постумий Албините винаги се женеха по сметка. Проклети да са хитреците му с хитреци!

Кръвта на животното бликна като фонтан. Каква загуба! Колко сила, колко енергия, колко мъжественост се похабяваха напразно. Но пък и какъв красив цвят наситен пурпур; вярно, че кръвта беше мазна, но затова пък колко величествено мощните й струи се стичаха надолу по хълма, между краката на хората. Сула беше запленен от гледката. Нима всичко, изпълнено с енергия, бе червено? Огънят, кръвта, косата… неговата коса, пенисът, сенаторските обувки, мускулите, разтопеният метал, лавата.

Беше време да се оттегли. Но къде да отиде? Замаян от видяното, той почти несъзнателно срещна свирепия поглед на някакъв висок сенатор, облечен в тога претекста, която свидетелстваше за високото му положение. Удивително! Ето това се казва истински мъж! Но кой е той? Не даваше вид да е представител на знатна фамилия. Колкото и да бе отчужден от своите събратя, Сула винаги и у всекиго би различил характерните черти на всеки патрициански род.