Така че тогата, която слугата беше помогнал на Гай Юлий Цезар да преметне през лявото си рамо, да увие около тялото си и да остави свободно да пада над лявата си ръка, беше обикновената бяла тога на човек, който никога не се е стремял към висшите длъжности и високите почести. Само тъмночервените му сандали, железният сенаторски пръстен на ръката му и дванайсетсантиметровата червена ивица, която носеше на дясното си рамо върху тогата, го отличаваха от синовете му Секст и Гай, в чиито обувки нямаше нищо необикновено и които носеха само пръстените с личните си печати, а върху тогата си тънката пурпурна ивица, издаваща принадлежността им към конническото съсловие.
Още не се беше зазорило, но денят трябваше да бъде посрещнат с известни церемонии. Първо да се прочете кратка молитва към боговете — закрилници на къщата пред олтара в преддверието и да им се остави парче солена питка, а после, щом слугата на входа извика, че вижда факелното шествие да се спуска надолу по хълма, да се отдаде нужната почит на Ян Патулций, без чиято божествена закрила никой не смееше да отвори вратата на дома си.
Бащата прекоси малката калдъръмена алея пред къщата и следван от синовете си, излезе на улицата, където тримата трябваше да се разделят. Двамата младежи се присъединиха към редиците на конниците, вървящи пред новоизбрания първи консул, а Гай Юлий Цезар изчака Марк Минуций Руф и ликторите му да го отминат и зае мястото си отзад, сред сенаторите.
На Марция остана задължението да се обърне към Ян Клузивий — божеството, което наблюдава затварянето на вратите, да постави задачи на прозяващите се роби и сама да се заеме със своите си работи. Къде бяха момичетата? Вместо отговор тя дочу веселия им смях, идващ откъм стаичката, която те открай време смятаха за своя — двете Юлии, нейните дъщери, закусваха с филии хляб, тънко намазани с мед. Как само радваха окото!
Открай време се знае, че всяка Юлия представлява истинско съкровище, защото на всички с това име е дадена рядката и завидна способност да даряват мъжете си с щастие. А двете девойки положително щяха да останат верни на семейните традиции.
Юлия Старша — или просто Юлия — скоро щеше да навърши осемнайсет години. Висока на ръст, а и излъчваща достойнство, тя имаше светлокестенява коса, блестяща като бронз и завита на кок на тила й. В големите й сиви очи, които не пропускаха нищо от това, което се случваше наоколо, се четеше сериозност, но в същото време кротост и спокойствие. Това беше улегналата дъщеря, отдала се на интелектуалните наслади.
Юлия Младша — или както се обръщаха към нея, Юлила — беше на шестнайсет години и половина. Тя беше последното дете на родителите си и по тази причина отначало в семейството не бяха особено благоразположени към нея — докато успя да спечели сърцата на иначе нежните си майка и баща, както и на братята и сестра си. Беше цялата като направена от мед. Кожата, косата, очите — всичко беше в различни оттенъци на кехлибар. И, разбира се, че сега именно Юлила се смееше. Тя се смееше на всичко. Беше буйна и за разлика от сестра си — глуповата.
— Готови ли сте, момичета? — попита майка им.
Те набързо изядоха лепкавите филии, изплакнаха ръцете си в съда с вода, избърсаха се в кърпата и последваха Марция вън.
— Студено е — отбеляза майка им и пое от ръцете на една робиня дебелите, домашнотъкани вълнени наметала.
И двете момичета изглеждаха разочаровани, но не посмяха да възразят; оставиха се да бъдат омотани като в пашкул и навън се показваха само лицата им. След като се облече на свой ред, Марция поведе след себе си дъщерите си и малката дружина на робите — придружители. Трите жени излязоха на улицата.
Живееха в тази скромна къща в долната част на Гермала, откакто старият Секст я беше подарил на по-малкия си син Гай заедно с петстотин югера плодородна земя между Бовиле и Ариция — достатъчно, за да могат Гай и наследниците му да си позволят място в Сената. Но уви, съвсем недостатъчно, за да поемат по cursus honorum, почетната стълба, която би ги отвела до преторската или консулската длъжност.