— Подкупил ли си Луций Опимий?
Но преди още царят да си е отворил устата, сред събранието прогърмя гласът на Гай Баебий:
— Царю Югурта, забранявам ти да отговаряш на Гай Мемий!
Повече не му трябваше.
Току-що той беше наложил своето вето. След като веднъж това му е било забранено от народен трибун, ако сега Югурта отговореше, щеше да престъпи закона. Плебейското събрание беше свикано напразно; на разочарованото множество не му оставаше нищо друго, освен да потегли обратно към къщи, обсъждайки полугласно случилото се. Нищо чудно, че на Гай Мемий му беше причерняло пред очите и трябваше приятелите му да го хванат и да го отведат от цирка, преди да е извършил нещо непоправимо. Гай Баебий излъчваше такова достойнство, докато на свой ред се оттегляше, че току-виж някой беше повярвал в честността и неподкупността му.
И все пак Сенатът не даде позволението си Югурта да се прибере в родината си и сега, на Нова година, той киснеше в лоджията на прескъпо наетата си вила и прекарваше времето си в ругаене на Рим и римляните. Никой от двамата новоизбрани консули все още не беше дал признаци, че едно частно дарение би го заинтересувало; не си струваше никой от новоизбраните претори да получава подобни предложения, а и новите народни трибуни не вдъхваха доверие.
Най-големият проблем с даването на подкупи беше, че човек не можеше просто ей тъй да ги хвърли като въдица във водата; трябваше да се изчака първо рибата да се появи на повърхността, да покаже, че й се иска да лапне златната кукичка. Но ако останеше на дълбокото, където всичко й беше толкова добре познато, то на рибаря не му оставаше нищо друго, освен да остави плавката си да се носи по вълните и да чака, проявявайки всичкото търпение, на което е способен.
Но пък и как би могъл сега да стои със скръстени ръце и да чака, когато царството му вече се беше превърнало в прицел на не един алчен поглед? И Гауда, законният син на Мастанабал, и Масива, синът на Гулуса, имаха основателни претенции към престола. Но най-лошото бе, че не бяха единствените, на които им се щеше да си го присвоят. За Югурта беше наложително да се прибере в родината си. А вместо това трябваше да чака, безпомощен да промени каквото и да било. Да замине, без да е получил разрешение от Сената, можеше да се счете като обявяване на война. Доколкото познаваше общественото мнение, никой в Рим не желаеше тази война, но пък и никой от агентите му не можеше да гарантира накъде ще се наклонят везните в Сената. Неговите членове, ако и да бяха с вързани ръце относно законодателството, все пак единствени имаха право на глас относно външните дела на Рим; само от тях зависеше дали ще се започне война и как ще се управляват римските провинции. Агентите на Югурта вече му бяха донесли, че Марк Емилий Скавър е побеснял след ветото на Гай Баебий. А думата на Скавър в Сената тежеше повече от тази на всеки друг и той беше способен сам да насочи цялостната държавна политика. Той вече неведнъж бе изразявал мнението си, че Югурта не мисли доброто на Рим.
Доведеният му брат Бомилкар седеше безмълвен и чакаше гневът на Югурта да се уталожи. Имаше да му съобщи новини, но от опит знаеше, че докато царят му не се успокои, по-добре да не ги споменава. В неговите очи Югурта беше наистина забележителна личност. Притежаваше такава вътрешна енергия и способност да се справя с всичко. А колко препятствия му се бе налагало да преодолява, и то само заради ниското положение на майка си. Защо за всички потеклото имаше такова значение? Та дори ако нумидийската аристокрация искаше да се отличава от народа със своята финикийска кръв, нима тя не течеше и в жилите на Югурта и не бе оставила своя отпечатък в чертите му? Вярно, че наполовина беше берберин. Но и двата народа бяха семитски, а берберите бяха населявали Северна Африка много преди финикийците да се заселят по бреговете й.
В Югурта обаче се бяха съчетали най-хубавите страни и на двете народности. От майка си, берберката, беше наследил светлосивите очи, правилния нос, издълженото си, изпито лице, както и високия си ръст. Но от Мастанабал, финикиеца, бяха останали черните, навити на масури къдрици, гъстото окосмяване по всички части на тялото му, мургавият тен и кокалестата фигура. Може би и затова правеше такова силно впечатление: светлите му очи изненадваха всеки, дори много хора се плашеха от тях. След като в продължение на столетия беше живяла в непрекъснат контакт с гърците, нумидийската аристокрация съвсем се беше елинизирала и се обличаше по гръцки образец. Обаче гръцките дрехи като че ли не подхождаха на Югурта, който изглеждаше далеч по-добре яхнал буен кон, с меч, висящ на хълбока, с шлем, броня и набедреници. Според Бомилкар беше твърде жалко, че жителите на Рим нямаха възможността да се възхитят на господаря му; чак го обземаше трепет, като си представеше гледката. Но това беше изкушение, за което по-добре беше да не мисли! По-добре още на другия ден да извърши жертвоприношение в чест на Фортуна, отколкото някога римляните да видят Югурта облечен за бой.