При тези думи той обърна стола си и отново зарея поглед в дъжда.
Бяха три деца в старата, измазана в бяло ферма близо до Арпинум: Гай Марий беше най-големият, след него идваше сестра му Мария, а най-накрая по-малкият му брат Марк Марий. Естествено родителите им тайно ги гласяха да заемат подобаващото им се място сред големците в града и областта, но никой не смееше дори да мечтае, че ще постигнат нещо повече. Родителите на Марий се имаха за хора с благороден произход, но до края щяха да си останат старомодни и чистосърдечни провинциалисти, които не смеят да си покажат носа извън неголямото си имение в Арпинум, където единствено можеха да се чувстват господари. Римският сенат беше нещо далечно и непостижимо. Вярно, че цензорът Катон беше раздвижил доста духовете на провинциалната аристокрация със своето неочаквано издигане, но и той беше родом от Тускулум, сиреч бе израснал на не повече от двайсетина километра от Сервиевите стени. Арпинум се намираше доста по-далеч и никой от областта не би могъл да си представи, че някой ден синът му ще се издигне до сенаторския сан.
Тук не ставаше дума за пари — пари имаше предостатъчно. Мариите никога не се бяха оплаквали от нищо. Арпинум беше богат край с много плодородна земя, която беше разделена между три фамилии: Мариите, Гратидиите и Тулий Цицероните. Когато някой Марий, Гратидий или Тулий Цицерон тръгнеше да се жени, той си търсеше жена не в Рим, а в Путеоли, където живееше фамилията на Граниите — могъщ клан от преуспяващи търговци, които някога бяха започнали от Арпинум, но сега търгуваха малко или много с цял свят.
Още като дете Гай Марий беше сгоден за една от представителките на този род на богаташи, която, понеже беше по-малка и от годеника си, търпеливо чакаше в бащиния си дом в Путеоли да порасне достатъчно, за да му стане жена. Но на Гай Марий не беше съдено да обикне жена. Нито мъж. Той се влюби, и то веднъж завинаги, в армията — страстта му беше толкова естествена и спонтанна, „изгората“ му го даряваше с толкова радост и щастие, че той се зарече да й остане верен до гроб. Беше се записал като кадет във войската на седемнадесетия си рожден ден, жалвайки се, че по онова време не се водеше нито една сериозна война. Все пак устоя на скуката, съпътстваща живота на всеки младши офицер от консулските легиони, и дочака деня, когато, вече двадесет и три годишен, беше зачислен към личния щаб на Сципион Емилиян по време на обсадата на Нуманция в Испания.
Скоро Марий се сприятели с Публий Рутилий Руф и с нумидийския принц Югурта, негови връстници. Тримата си спечелиха уважението на Сципион Емилиян, който ласкаво ги кръсти Ужасяващото трио. Никой сред тях не можеше да се похвали, че принадлежи към висшите обществени кръгове в Рим. Югурта си оставаше просто един чужденец, родът на Публий Рутилий Руф беше намерил място в Сената сравнително отскоро — стотина години, не повече, и досега никой от предците на младежа не се беше добрал до консулския пост, а Гай Марий беше наследник на провинциални земевладелци. Разбира се, по онова време никой от тримата не се вълнуваше от политика; войнишкият живот им стигаше.
Все пак Гай Марий беше малко по-особен случай. Той беше роден за войник, но и за нещо повече — беше създаден да командва армии.
— Той винаги знае какво и как трябва да се направи говореше за него Сципион Емилиян, без да забрави да въздъхне, може би от завист. Не че самият Сципион Емилиян не можеше да прецени какво и как трябва да се направи, но за него това се беше превърнало по-скоро в навик. От малък беше вечерял в компанията на не един и двама велики пълководци и беше слушал разговорите им. Беше откърмен с военното дело, но повечето от хитростите, с които искаше да срази врага, ги беше чул от други. Сам той бе постигнал твърде малко. Сципион Емилиян дължеше много повече на военното си образование, отколкото на дългогодишната си служба. Той искрено вярваше, че успехът на една кампания може да се осигури още върху картата, преди първият доброволец да се е записал в легионите.
Докато на Гай Марий всичко му идваше отръки. На седемнайсет той все още беше едно дребничко и слабо момче, което по всичко изглеждаше, че ще се запомни като злоядо и проклето дете, като галеника на мама, който в очите на баща си представлява срам за семейството. Но ето, че един ден момчето обу войнишките ботуши, нахлузи тежката бронзова броня върху дебелата си дреха и пое по пътя на истинското си израстване, за да се окаже след някоя и друга година, че и телом, и духом превъзхожда всеки в рода си. Защото младшият офицер Марий щеше да възпита у себе си не само смелост и сила, но най-вече воля за самостоятелност и независимост. С което неочаквано спечели симпатиите на строгия си баща и лека-полека започна да отблъсква майка си.