Гай Марий забогатя. И щеше да забогатява все повече и повече. Всяка нова мина ставаше изцяло или поне отчасти негова. Това от своя страна му помогна да участва в едрите сдружения, извършващи всевъзможни търговски дейности — от закупуване, пренос и разпродажба на зърно до лихварство и обществено благоустройство — не само в Рим, но и в целия римски свят.
Преди да напусне Испания, той беше обявен от войниците си за император, което му даваше правото да поиска от Сената да му бъде отсъден триумф. Като се имаше предвид огромната печалба, която държавната хазна бе получила от новозавоюваните територии под формата на данъци, налози и десятъци, Сенатът нямаше как да не изпълни желанието на войниците. Така Марий се качи на старата като света колесница на триумфа, за да измине подобно на много други достойни римляни преди него определения от традицията път на славата, заедно с живото свидетелство за своите победи — тълпите пленници, облечени в обичайните си носии, които да покажат на римския народ какви врагове е имал насреща си, и да мечтае, че след две години ще получи консулския пост. Той, Гай Марий от Арпинум, презреният италийски простак, незнаещ думичка гръцки, щеше да стане консул в най-великия град на света. Щеше да се завърне в Испания, за да довърши започнатото, щеше да превърне завоюваната земя в мирна и цветуща провинция, която никой повече няма да оспорва на Рим. Но вече минаваше пета година, откакто той се беше завърнал в Рим. Пет години! Цецилий Метелите бяха спечелили — той никога нямаше да бъде консул.
— Ще си сложа кианската тога — обърна се Марий към роба, който чакаше заповедите му. Много хора на негово място биха се отпуснали блажено във ваната и биха се оставили на робите си да ги търкат, жулят и масажират вместо тях, но Гай Марий винаги предпочиташе сам да си върши черната работа, дори и у дома. На четиридесет и седем години той още притежаваше стегнато тяло. Относно физиката си нямаше от какво да се срамува! Колкото и да беше бездеен животът му в последно време, той продължаваше да се поддържа с упражнения: вдигаше редовно гири, а разполагаше ли с повече време, отиваше да плува във водите на Тибър (имаше една отсечка, наречена Тригариум, в която беше придобил навика да преплува на няколко пъти реката от единия бряг до другия), след което се прибираше тичешком от далечния край на Марсово поле до дома си в подножието на Капитолийския хълм. Косата му вече оредяваше на темето, но все още му бяха останали достатъчно буйни къдрици, с които да прикрие този малък недостатък. Повече не можеше и да стори. Марий никога не бе могъл да се нарече красавец. Чертите на лицето му бяха класически и дори привличаха погледа, но то не можеше да се сравнява с това на Гай Юлий Цезар!
Интересно защо днес обръщаше такова внимание на прическата и облеклото си, когато в крайна сметка го очакваха не другаде, а на тихо домашно събиране у един скромен сенатор? Сенатор, който през целия си живот не е бил избран дори за едил, камо ли за претор. Както и да е. Вече беше решил да облече кианската тога, а и нямаше кой да го разубеди. Купил си я беше преди няколко години с мисълта, че ще я носи на тържествените вечери, които го чакаха като консул, а по-късно и като консуларен сенатор, чието присъствие се цени навсякъде.
За да се покажеш на частно празненство, не беше необходимо да спазваш кой знае какъв етикет; позволено беше да забравиш тържествените облекла и да се поиздокараш. Затова Марий сметна случая за подходящ да навлече пъстра туника и да се загърне с пищната си златопурпурна тога, с която да подскаже на какво охолство се радва. За щастие по онова време още не бяха измислени закони, които да забраняват на човек да се облича колкото си ще разточително. Съществуваше само Lex Licinia, ограничаващ количеството скъпи кулинарни деликатеси, които един домакин може да предложи на гостите си, но и него никой не спазваше. Пък и Гай Марий дълбоко се съмняваше, че точно у Цезар ще му се случи да преяде със стриди и змиорки.