— Влизай, влизай! — Гай Юлий Цезар го посрещна на вратата, протягайки изящните си ръце, за да поеме ужасяващото наметало. Гостът му очакваше, че миризмата му няма никак да се хареса на благородния домакин, който веднага ще го връчи на стоящия до него роб, преди сам да се е умирисал, но за негова изненада Цезар внимателно прокара ръка по плата и по лицето му се изписа едва ли не благоговение.
— Бих казал, че е видяло доста битки — промълви той и неволно примигна при вида на златопурпурната тога, която издаваше у Гай Марий далеч по-дебелашки чувства, отколкото се очакваше.
— Това е единственото наметало, което съм носил — обясни му Гай Марий, без да усеща, че е облякъл наопаки тогата си.
— Лигурийско, нали?
— Разбира се. Когато баща ми ми го подари, още не беше обличано. Това беше подаръкът му за седемнадесетия ми рожден ден, когато се записах в армията като кадет. Но откровено казано — продължи Гай Марий, който почти не обръщаше внимание на факта, че Гай Юлий Цезар живее в твърде скромен за обществения си ранг дом, и почти механично следваше домакина си към триклиниума, — когато ми дойде ред и на мен да се погрижа за снаряжението на войниците си, направих всичко възможно и те да се облекат така — как иначе ще искаме от хората си да бъдат здрави, ако ги оставяме да мръзнат мокри до кости. — За миг се замисли и бързо добави: — Разбира се, всеки си плати обикновеното войнишко снаряжение! Един командир, който претендира да си е заслужил заплатата, трябва да покрива допълнителните разходи с част от своя дял от плячката.
— А ти си си заслужил заплатата, доколкото знам — съгласи се Цезар, като се излегна върху лявата половина на ложето в средата, посочвайки с жест на госта си да се разположи върху дясната, място, което винаги се е смятало за най-почетно.
Робите им свалиха ботушите и след като Гай Марий предпочете да не се пали мангал, защото според думите му би го задушавал с дима, им предложиха чорапи. И двамата приеха, след което всеки за себе си се зае да нагласи облегалката за лявата си ръка по такъв начин, че да му е най-удобно да се храни. В стаята влязоха други двама роби — единият носеше виното, а другият трябваше да го налива.
— Синовете ми ще се появят след малко, а дамите ще дойдат за вечерята — каза Цезар и в същото време направи знак на роба с виното да не бърза. — Надявам се, Гай Марий, да не ме сметнеш за стиснат, но любезно ще те помоля да си пиеш виното така, както ще го пия и аз — разредено. Имам си причини да настоявам за това, но ще ми е трудно да ти ги обясня веднага. Засега мога само да ти кажа, че ще е по-добре, ако и двамата останем с бистри глави. Освен това на дамите им става неудобно да гледат как мъжете се наливат с неразредено вино.
— Пиенето не ми е слабост — успокои го Гай Марий, който, за да потвърди думите си, остави виночерпеца да напълни чашата му само с един пръст вино и показа, че иска да му бъде долята вода до ръба. — Всеки, който е удостоил с присъствието си своя домакин, за да му изрази по този начин уважението си, трябва да внимава как използва езика си.
— Право го каза! — засия от удоволствие Цезар.
— И все пак трябва да призная, че думите ти много ме озадачават!
— Когато му дойде времето, ще разбереш всичко.
Настъпи мълчание. Двамата мъже отпиха от оцветената в червено вода, чудейки се какво да кажат. Досега не бяха имали възможност да се опознаят добре: срещнеха ли се на улицата, си разменяха поздрави, колкото да си напомнят, че са членове на Сената. Да се установят приятелски връзки между тях така изведнъж, щеше да е трудно и естествено и двамата се чувстваха неудобно. Особено след изричното желание на домакина да не прекаляват с виното, което, ако не друго, то поне би им развързало езика.
Цезар се покашля и остави чашата си върху дългата масичка досами кушетката.
— Предполагам, Гай Марий, че тазгодишната „реколта“ сред магистратите не те е въодушевила кой знае колко — захвана той най-злободневната тема.
— Богове! Никак даже. Сигурен съм, че и ти мислиш като мен.
— Наистина сред избраните никой не струва. Понякога се чудя дали всички ние не бъркаме, като държим на това управниците ни да стоят на своя пост само една година и нито ден повече. Може би ще е по-добре видим ли някого да се справя добре със задълженията си, да го оставим за по-дълго време на служба, така че да се свърши повече работа.