— В това има известна логика и без съмнение, ако хората не бяха такива, каквито са, подобна промяна би се отразила изключително благотворно — съгласи се Марий. — Но има една пречка.
— Каква пречка?
— Кой ще определи дали един магистрат си струва или не? Той самият? Сенатът? Народното събрание? Конниците? Избирателите? Можем ли да твърдим, че съществува поне една институция, която не се поддава на корупция и съответно заслужава подобно доверие?
Цезар се засмя.
— Е, аз например смятах, че Гай Гракх е добър магистрат. Когато се кандидатира за втори път за народен трибун, имаше безрезервната ми подкрепа, когато се кандидатира за трети — също. Не че гласът ми би имал голямо значение, след като тъй и тъй съм патриций.
— Но виждаш ли, Гай Юлий, ти засегна точно най-болния въпрос — отбеляза тъжно гостът. — Всеки път, когато Рим открие в нечие лице своя спасител, крилете му биват подрязвани. И защо? Защото го е грижа повече за Рим, отколкото за фамилии, фракции и финанси.
— Не мисля, че това важи единствено за римляните — свъси вежди Цезар и челото му леко се сбърчи. — Хората навсякъде си приличат. Аз лично не виждам някаква особена разлика между римляните, гърците, картагенците, сирийците или които и да било други народи по света поне що се отнася до завистта и алчността. Единствената реална възможност определен човек да властва достатъчно дълго, за да изпълни това, на което е способен, е да стане цар. Цар на дела, не на книга.
— Но Рим никога няма да допусне отново да бъде управляван от царе — напомни му Марий.
— Ако се съди по последните петстотин години. Вече напълно сме забравили какво е това цар. Не е ли странно? Повечето страни по света са се опрели на абсолютната власт, но не и ние. Нито гърците, между другото.
Марий се усмихна:
— Така е, защото и Рим, и Гърция са пълни с хора, които си въобразяват, че самите те са царе, наред с всички други. А дори да е прогонил царете си, Рим определено не е установил същинската демокрация.
— Разбира се! Същинската демокрация е плод на фантазията на гръцките философи. И като погледнеш каква неразбория цари при гърците, как би могло благоразумни хора като римляните да направят същото? При Рим всичко е просто: мнозинството се управлява от малцинството. От знатните фамилии… — Цезар се спря насред изречението си.
— И тук-там от някой нов човек — помогна му да излезе от затрудненото положение Гай Марий, очевидно имайки предвид себе си.
— И от някой нов човек — съгласи се той.
В този миг се появиха двамата му синове. Не можеше да им се отрече, че се държат точно както им повелява положението в семейството, от една страна, и в обществото, от друга: със самочувствие и в същото време с почитание към по-възрастните, въздържано, но в никакъв случай срамежливо.
По-големият се казваше Секст Юлий Цезар и гонеше двадесет и петата си година. Беше висок, със светлокестенява коса и сиви очи. С опита си на човек, който е общувал с много негови връстници, Гай Марий от пръв поглед установи, че нещо у младежа не е съвсем наред: под очите му се виждаха бледи сенки, които издаваха преумора, а устните му изглеждаха болезнено тънки, но като че ли не по рождение.
Гай Юлий Цезар щеше да стане тази година на двадесет и две. На вид изглеждаше доста по-здрав и енергичен от брат си, пък и на ръст го надминаваше. Имаше златисторуси коси и яркосини очи. За Марий не можеше да остане скрита високата му интелигентност, силата на духа му и младежката му упоритост.
Двамата заедно представляваха красива гледка със своите типично римски черти и всеки римски сенатор би желал да има синове като тях. Защото те бяха сенаторите на бъдещето.
— Имал си късмет със синовете си, Гай Юлий — похвали го Марий, докато младежите се разполагаха в краката на баща си на ложето, което стоеше под прав ъгъл с това на възрастните. Ако наистина не се очакваха други гости (а това не се окажеше един от онези прогресивни до скандалност римски домове, в които и жените се хранеха лежешком), третото ложе щеше да остане незаето.
— Да, и аз мисля, че съм късметлия — усмихна се Цезар на синовете си с уважение и любов. Сетне се обърна към Гай Марий и с едва прикрито любопитство запита: — Ти самият имаш ли синове?
— Нямам — отвърна той и по тона му пролича, че не съжалява много за това.
— Но си женен?
— Май има нещо такова! — засмя се гостът. — Но ние, децата на войната, си приличаме всички. За нас единствената истинска жена си остава армията.