Сега такъв човек в Рим нямаше; всъщност не се беше появявал от смъртта на Сципион Емилиян преди деветнадесет години. Несъмнено Марк Емилий Скавър се беше доближил до заветната цел, но така и не бе намерил необходимата власт — или както я наричат, auctoritas, сиреч едновременно сила, слава и авторитет, заради която да го обявят за Пръв. Беше станал Пръв, но само пред себе си!
Ненадейно сенаторите неспокойно се раздвижиха; първият консул Марк Минуций Руф трябваше да поведе своя бял бик към жертвения олтар, но явно някакво предчувствие беше възпряло животното да яде от напоения с наркотик фураж и сега то не искаше да се подчини. Вече никой не се съмняваше, че годината ще бъде лоша. Предзнаменованията по време на нощното бдение на консулите, лошото време, а сега като капак на всичко и непокорството на жертвеното животно, което пръхтеше зловещо и се дърпаше с все сила, за да се освободи от шестимата храмови прислужници, увиснали с цялата си тежест върху главата му — понеже никой не беше сметнал за нужно да му сложи халка на носа. Гол до кръста подобно на останалите свещенослужители, участващи в церемонията — човекът с жертвения чук сякаш забрави, че бикът първо трябва да вдигне главата си към небето, а след това да я сведе към земята, и като пристъпи крачка напред, замахна с оръжието и го стовари толкова мълниеносно върху черепа на жертвата, че повечето зрители дори не можаха да видят какво става. После щеше да оправдае припряността си с това, че докато се борел с прислужниците, бикът през цялото време си мятал главата. Дочу се пращенето на счупената кост и как животното с грохот се свлече на колене, стоварвайки огромното си тяло върху камъните. Тогава напред пристъпи другият колач — също полугол, за да забие двуострата си секира във врата на бика, откъдето бликна фонтан кръв, изпълвайки догоре жертвените купи, но най-вече обливайки в червено всичко наоколо, преди да се смеси с дъждовната вода и да потече като димяща река надолу по склона.
„Много неща могат да се научат за човек само по реакцията му при вида на кръв“ — мислеше си Гай Марий, за когото цялото това кръвопролитие не представляваше нищо особено и който дори си позволяваше да се усмихне, когато някой от съседите му погнусен отдръпнеше бързо крака си или пък безразличен не забелязваше как цялата му обувка е напоена с кръв. Но най-забавно му беше да наблюдава скришом онези нещастници, които със стоически усилия се възпираха да не повърнат на площада.
Ах! Ето че наистина някой заслужаваше повече внимание! Някакъв млад, но като че ли вече напълно зрял мъж, облечен в тога без отличителни знаци, който само за миг се появи в края на редицата на конниците и бързо-бързо заслиза обратно по Кливус Капитолинус към Форума. Но не и преди Гай Марий да забележи необикновените му белезникави очи и хищническия блясък в тях — очевидно на човек, който се опива от гледката на кръвта. Убеден, че никога досега не се е сблъсквал с непознатия, Гай Марий съвсем естествено се почуди кой ли може да бъде. В излъчването му имаше нещо неопределено, едновременно мъжествено и женствено, но във всеки случай красиво. Пък и цветът му! Млечнобяла кожа и коси, златисточервени като изгряващото слънце. Като че ли беше въплъщение на самия Аполон. А да не би самият той да се беше появил на площада? Едва ли. Никое божество не притежава подобни очи — погледът беше присъщ единствено на смъртен; защото това бяха очите на страдалец, а какъв е смисълът да си бог, ако ще страдаш?
Макар вторият бик да изглеждаше по-добре упоен, той също започна да се съпротивлява, дори по-ожесточено от първия. Човекът с чука не успя да го нацели добре и ударът му само разяри до крайност и без това обезумялото създание, което заплашително насочи рога към мъчителите си. Обаче някой по-съобразителен юначага навреме го сграбчи за тестисите, с което го приспа за миг, миг напълно достатъчен на двамата палачи — единият с чука, а другият със секирата — да го довършат. Бикът тежко се строполи на земята, оплисквайки с кръвта си всичко живо наоколо, включително двамата консули. Спурий Постумий Албин беше измокрен от глава до пети, както и по-малкият му брат Авъл, който непредпазливо беше застанал само на крачка зад него. Гай Марий ги изгледа изпитателно, сякаш се питаше дали и сам не би могъл да изтълкува знамението. Във всеки случай нищо добро не очакваше Рим.