Общо взето, Югурта беше доволен от развоя на събитията. Макар по-гъсто населените части на царството му да бяха пострадали доста от внезапните нападения на Марий, той знаеше по-добре от всекиго, че най-голямото преимущество на Нумидия е в нейната голяма територия. А колкото и необичайно да изглеждаше това, царят отдаваше много по-малко значение на тези гъсто населени райони, уповавайки се на дивите и недостъпни местности на юг, чието население тачеше повече от всичко. Голяма част от нумидийските войници, включително леката конница, която се беше прославила по света, бяха набирани сред народите, водещи своя полуномадски живот във вътрешността на страната, някои дори отвъд могъщата планинска верига, на чието било търпеливият Атлас поддържаше с плещите си небето. Всички тези племена и народи се зовяха гетули и гараманти; майката на Югурта също принадлежеше към племето на гетулите.
След падането на Вага в ръцете на римляните той внимаваше да не оставя никакви пари и ценности в градовете, озовали се на пътя на римляните; всичките си съкровища пренесе в крепости като Зама и Капса — отдалечени, труднодостижими за врага цитадели, издигнати върху непристъпни скали… и най-важното — заобиколени от пълчищата на преданите му до фанатизъм гетули. Пък и превземането на Вага също не се оказа победа за римляните; за пореден път Югурта бе успял да купи римлянин — този път началника на гарнизона Турпилий. Приятелят на Метел. Каква ирония!
И все пак нещо се беше променило. С разредяването на зимните дъждове Югурта все повече се убеждаваше в това. Работата беше там, че не можеше да си обясни точно в какво се състои промяната. Дворът му беше в непрекъснато движение; той постоянно се местеше от една крепост в друга, поради което беше разпределил жените и наложничките си по равно навсякъде, та да може винаги да разчита на някое приветливо лице, което да целува, и на нечии нежни ръце, които да го прегръщат. И все пак… нещо не беше наред. Не беше със здравето му, не беше в армията му, не беше в снабдяването с продоволствия, не беше във верността на множеството различни градове и области в голямата му страна, нито в настроенията на племената, които я населяваха. Усещаше само някакво смътно предчувствие, може би просто едва забележим знак от съдбата, която искаше да го предупреди. И нито за миг не му минаваше през ума да свърже това предчувствие с отказа си да посочи Бомилкар за регент на децата си.
— В двора е — каза той на Бомилкар веднъж в края на март, докато двамата яздеха от Капса за Цирта начело на дълга колона от конница и пехота.
Бомилкар извърна глава и се взря в светлите очи на своя полубрат.
— Кое е в двора?
— Готви се някоя пакост, братко. И съм готов да се обзаложа, че в основата й е онази лигава отрепка, Гауда — обясни Югурта.
— Искаш да кажеш, че се готви дворцов преврат?
— Не съм сигурен. Просто нещо не е наред. Усещам го вътре в себе си.
— Може би се страхуваш от наемен убиец?
— Може би. Честно, Бомилкар, наистина не знам! Но погледът ми шари навсякъде, ушите ми още малко и ще започнат да се въртят — толкова упорито се опитвам да доловя всеки подозрителен звук… Само носът ми все още не се е обадил. Ами ти? Нищо ли не усещаш? — попита той, напълно уверен в предаността и привързаността на Бомилкар.
— Да си кажа правичката, нищо.
На три пъти Бомилкар подмамваше нищо неподозиращия Югурта в клопки, на три пъти той успяваше да се измъкне невредим. И дори за миг не му хрумна да подозира природения си брат.
— Започват да стават прекалено нагли — заключи той, след като и третата засада на римляните не успя. — Това е работа я на Гай Марий, я на Публий Рутилий. Метел не е способен на подобно нещо. В лагера си имам предател.
Бомилкар обаче с нищо не се издаде.
— Започвам да мисля същото. Но кой би се осмелил?
— Не знам — отвърна Югурта и лицето му се изкриви. — Но бъди уверен, че рано или късно ще разбера.
В края на април Метел нахлу в Нумидия, но се вслуша в съветите на Публий Рутилий да не тръгне веднага към столицата Цирта, ами да удари първо някоя по-слаба жертва. Затова римските войски се насочиха най-напред към Тала. Беше дошло послание от Бомилкар, че е подмамил Югурта лично да се яви там, така че Метел направи четвърти опит да залови нумидийския цар. Но понеже не му беше в характера да си върши работата бързо и точно, Югурта използва забавянето на римляните пред стените на града и преди да се е започнал щурмът, успя да се измъкне. След бягството му въпросният щурм изобщо не се състоя и римската армия стегна Тала в продължителна обсада. Месец по-късно Тала се предаде и за голяма, при това твърде приятна изненада на Метел, римляните се натъкнаха на съкровището, което Югурта беше донесъл със себе си в Тала и се бе принудил да изостави при бягството си.