Не че това имаше голямо значение. При третото запитване на Югурта Набдалса все пак успя да промълви онази едничка дума, която се искаше от него. Дори и през кръвта, която изпълваше цялата му устна кухина, не беше трудно да се разбере, че казва „Бомилкар“.
— Оставете ни сами — обърна се към охраната си Югурта, като предвидливо нареди да вземат камата на брат му.
След като остана насаме с царя и с полумъртвия Набдалса, Бомилкар въздъхна:
— Единственото, за което съжалявам, е, че това ще довърши майка ни.
Това бяха най-мъдрите слова, които можеха да му хрумнат, защото вместо да нареди на палачите си да го убиват бавно и мъчително, както бе решил да стори, царят щеше да го пожали и да поиска бързата му смърт.
— Защо? — попита Югурта.
Бомилкар вдигна рамене.
— Когато пораснах достатъчно, та да осмисля годините, прекарани заедно с теб, братко, единственото, което успях да открия, бе, че през цялото време си ме лъгал. Винаги си се отнасял към мен с безразличие, което би проявил и към домашната си маймунка.
— А ти какво очакваше?
— Да чуя да ме наричаш свой брат пред всички.
Югурта го изгледа с абсолютно неподправена гримаса на удивление.
— И така да те издигна над истинското ти положение? Скъпи ми Бомилкар, майчинството не играе никакво значение — важен е бащата! Майка ни е най-обикновена берберка от племето на гетулите, дори не е дъщеря на племенен вожд. В жилите й не тече синя кръв. Ако наистина те бях нарекъл свой брат пред всички, то хората щяха да го изтълкуват, че обявявам и теб за наследник на Масиниса. А това би било най-малкото неблагоразумно, след като имам двама сина.
— Трябваше да ме посочиш за техен евентуален попечител и регент.
— И отново да те издигна над положението ти? Но, скъпи ми Бомилкар, именно кръвта на майка ни не ми го позволява! Баща ти беше дребен благородник, едно нищожество. Докато моят е законороденият син на Масиниса. Именно от баща си наследявам царството.
— Но ти самият също си незаконороден, нали?
— Така е. Но важното е, че и у мен тече кръвта на дядо ми.
Бомилкар му обърна гръб и промълви:
— Да свършваме. Оказах се недостоен — не пред теб, а пред самия себе си. Това е достатъчно, за да умра. И все пак, Югурта, пази се!
— Да се пазя? От какво? От убийство? От друг заговор, от други предатели?
— От римляните. Те са като слънцето, дъжда и вятъра, взети заедно. Накрая ще превърнат всичко в пясък.
Югурта изкрещя на хората си да дойдат, а те се втурнаха надолу по стълбите, уплашени, че нещо му се е случило. Всичко обаче беше спокойно и той им заповяда:
— Убийте ги и двамата. Но бързо. И ми донесете главите им.
И така, главите на Бомилкар и Набдалса бяха набучени на кол върху стените на Капса, откъдето да ги виждат всички. Защото излагането на показ на нечия глава не бе просто символ на отмъщението на владетеля; поставена на публично място, тя показваше на всички кой е убитият, така че да не се появи занапред някой измамник и да заеме мястото му.
Югурта постоянно си казваше, че не скърби за Бомилкар, но сега се чувстваше още по-самотен. Но урокът се беше оказал полезен — един цар нямаше правото да се доверява на никого, дори на брат си.
Смъртта на Бомилкар доведе до две много важни последствия. Първото беше, че от този момент насетне Югурта стана безкрайно предпазлив и се превърна в номад, никъде не се застояваше повече от два дни и никога не съобщаваше предварително на хората си закъде възнамерява да тръгне. Никой и по никакъв повод не биваше да научава плановете му — властта се съсредоточаваше изключително в ръцете му и никой не можеше да заповядва вместо него. Другото следствие засягаше повече тъста му, мавританския цар Бокх, който дотогава не се беше намесил открито на страната на Рим, но пък и с нищо не беше помогнал на Югурта във войната му против него. Този път царят прати незабавно свои шпиони при Бокх, а след това увеличи натиска си, така че да го принуди да сключи съюз с Нумидия и с общи усилия да изтласкат веднъж завинаги римляните от Африка.
Към края на лятото позициите на Квинт Цецилий Метел в Рим бяха сринати из основи. Никой и по никакъв повод не можеше да каже добра дума за него, още по-малко за начина, по който водеше войната. А писмата продължаваха да валят и с всяка седмица значението им нарастваше все повече и повече.
След завземането на Тала и доброволното предаване на Цирта Цецилий Метелите и техните поддръжници успяха донякъде да си възвърнат изгубения авторитет сред конническото съсловие, но новините, идващи от Африка, недвусмислено дадоха да се разбере, че пътят към победоносния край на войната не минава през Тала, нито през Цирта. Нито за миг не секваха рапортите за стълкновения с нумидийците и в същото време за напълно безплодното напредване на римските легиони в територията на царството. В същото време много хора започнаха да си дават сметка за средствата, отделяни от хазната за поддръжката на шест легиона, средства, за които при това все по-често се твърдеше, че не се използват правомерно. Никой не можеше да предскаже колко пари ще потънат в пясъците на Африка. Защото по всичко изглеждаше, че благодарение на Метел войната срещу Югурта ще се проточи поне още една година.