Всички го гледаха с удивление, но известно време никой не се осмели да обели дума.
Най-накрая Сула тихичко подсвирна.
— Но на войника му се плаща да се бие!
— Ако си е купил оръжието и екипировката със собствени пари и ако чака от държавата само да го храни за времето на похода, то естествено всеки римски войник ще може сам да реши как да си прекарва времето. Но това не важи за моите легионери. Щом като няма срещу кого да се бият, ще работят по обществените строежи. Ако не друго, то така поне няма да забравят, че са длъжни да служат на държавата по същия начин, по който наемният служител служи на работодателя си. Така ще си знаят мястото!
— Ами ние? — сети се да попита Сула. — Да не смяташ нас да ни превърнеш в инженери?
— А защо не? — рече Марий.
— Първо, защото аз самият не съм на държавна служба — Сула се опитваше думите му да прозвучат шеговито. — Аз дарявам доброволно времето си на държавата, както и всички останали легати и трибуни.
Марий го изгледа изпитателно.
— Можеш да ми вярваш, Луций Корнелий, това е дар, който високо ценя.
И след тези му думи темата трябваше да се смени.
И все пак Сула си тръгна от палатката на главнокомандващия недоволен. Излизаше, че ги превръщат в наемни служители на държавата! Що се отнася до войниците, това можеше и да има своите основания, но както самият той беше отбелязал, трибуните и легатите бяха съвсем различен сорт хора. Марий добре знаеше, че е така, затова и избяга от въпроса на Сула. Но това, което остана недоизказано на глас, сякаш продължи да витае из въздуха. Това, което трибуните и легатите можеха да очакват като възнаграждение за службата си, все още беше в ръцете на германите. Никой не можеше да каже каква плячка ще им бъде отнета и дали изобщо ще има плячка. Разпродажбата на пленниците като роби си оставаше право единствено на пълководеца; легатите, трибуните, центурионите, войниците, никой не можеше да сложи ръка върху тях. А у Сула се загнездваше чувството, че след тази война, която не се виждаше още кога ще започне, камо ли кога ще свърши, римляните щяха да се радват само на пленници.
Дългото, уморително пътуване до Родан никак не му се беше понравило. За разлика от него Квинт Серторий се държеше като хрътка, вързана на каишка, която души земята и върти неспокойно опашка, очаквайки удоволствието от всяка нова задача, която му се постави. Вече се беше научил да използва тъй наречената грома, инструмента на землемера; захванал се бе да чиракува при инженерите, които знаеха как да се оправят с прииждащи реки, със срутени мостове, със земни свличания и какво ли още не; от време на време повеждаше една-две центурии войници да прочисти някое скрито местенце от пирати и разбойници, друг път му даваха да командва заловените бандити, които се потяха да строят път; случваше се дори да излиза на най-предните линии заедно със съгледвачите, а неизвестно как, но му оставаше и време да се занимава със странични дейности — така например излекува счупеното крило на младо орле, което от тогава не престана да го навестява. Да, нямаше работа, от която Квинт Серторий да избяга. Ако не по друго, то само по това страничният наблюдател можеше да открие връзката му с Гай Марий.
Но Сула копнееше за нещо драматично. Сега, когато беше придобил повече опит и можеше да си позволи да изследва сам себе си, той си казваше, че за един сенатор подобна слабост към елементарното насилие е по-скоро недостатък, но пък и той беше все още на тридесет и шест и не мислеше, че ще му е по силите да се лиши напълно от цяла една черта от характера си. Докато не му се бе наложило да пропътува тези ужасяващи километри по Вия Емилия Скаври и нататък през Крайморските Алпи, Сула постоянно си беше повтарял, че военната кариера му се нрави. За него това беше дейност, изпълнена с изпитания и предизвикателства, независимо дали става дума да се разгроми една чужда армия, или да се съгради една нова Африка. Но да се строят пътища и да се копаят канали? Не беше дошъл в Трансалпийска Галия, за да върши черната работа на Рим! Затова и останалите нямаше защо да разчитат на съдействието му!
А в края на есента щяха да се проведат нови избори за консул и Марий щеше да бъде сменен от някой свой недоброжелател. Какъв спомен щеше да остави той от второто си консулство? Един прекрасно построен път, който обаче ще носи чуждо име. Как можеше началникът му да стои спокоен, да гледа без безпокойство в бъдещето? Дори не си беше направил труда да отговори на Аквилий, когато той му спомена за задаващите се нови избори. Какво ли замисляше тази лисица? Защо не се тревожеше от бъдещето?