— Повече от приятно! — разтърси веригите си той, но за негова радост оказа се, че са достатъчно леки, за да не му пречат в движенията. — Квинт Цецилий и заекващият му син ми бяха устроили истинско царско пиршество. Ако попитате някой нумидиец какво би искал да хапне вечерта, преди да бъде убит, той винаги би ви отговорил: охлюви. А снощи ядох тъкмо охлюви.
— Значи си добре заситен, царю.
Югурта се ухили широко.
— Така си е! Най-добрият начин да се оставиш на удушвача, бих казал.
— Само че в случая никой не те пита какво ти би казал — сряза го Сула, чиито зъби изглеждаха почти черни в сравнение с бледия тен на лицето му.
Югурта мигом помръкна.
— Какво имаш предвид?
— Аз съм този, който отговаря за провеждането на триумфалното шествие, царю Югурта. Което означава, че аз ще се разпореждам и с твоята смърт. Вярно е, че ако следваме традицията, би трябвало да те удушим с въже. Но това не е правило, така че има и друга възможност. А именно да те хвърлим в дупката на Тулианум, където да те оставим да пукнеш от глад — усмивката му ставаше все по-широка и по-широка. — След подобно царско пиршество — и особено след като си се опитал да всееш неразбирателство между мен и моя пряк началник — мисля, че ще бъде жалко, ако не те оставим да смелиш на спокойствие изядените охлюви. Така че, царю, за теб няма да има въже като за другите! Ще си умреш бавно-бавно.
За щастие синовете на Югурта бяха далеч, за да чуят разговора му със Сула. Царят изпрати с поглед квестора, който му махна вместо сбогом и отиде до момчетата да им провери веригите. Югурта се огледа наоколо, за да се наслади на суматохата, която го обграждаше. Цели тълпи от роби притичваха насам-натам, за да носят лавровите венци, с които трябваше да се окичи всеки един легионер; встрани музикантите настройваха роговете си и причудливите тръби във формата на конски глави, които навремето Ахенобарб беше донесъл като плячка от Дългокоса Галия; близо до музикантите се бяха събрали танцьорите, които в последния момент се изпитваха дали са заучили добре този или онзи номер; конете потропваха с копита и пръхтяха неспокойно, изнервени от стоенето на едно място; освен тях на Марсово поле бяха доведени още десетки волове с позлатени рога и окичени с цветя вратове, впрегнати в многобройните товарни коли за плячката; отнякъде се показа магаре, носещо вода, на което бяха сложили вместо лавров венец сламена шапка, пробита на две места, за да се покажат свободно ушите; някаква дърта и беззъба вещица с гърди, плоски като спукани мехове, облечена от главата до петите в злато и пурпур, беше качена на огромна платформа, където я чакаше специално ложе, тапицирано също в пурпур, сякаш беше най-известната куртизанка на света; и ето, че дъртата вещица впиваше поглед в лицето на Югурта, сякаш аха-аха ще се превърне в Цербер, само да й изникнеха три глави вместо една…
Щом най-сетне шествието потегли, всички изведнъж се разбързаха. Обикновено най-отпред вървяха сенаторите, както и всички магистрати без консулите, зад тях — някои от музикантите, сетне — танцьорите и смешниците, имитиращи известни персонажи от обществения живот; след клоунадата идваше ред на каруците с плячката и платформите, на които се разиграваха пред зрителите паметни сцени, нататък следваха отново музиканти, танцьори и смешници, придружени от жреците и жертвените животни, античната колесница, в която се возеше самият триумфиращ пълководец, и най-накрая — победоносните легиони. Но Гай Марий беше внесъл сериозна промяна в реда на минаващите, като сам бе застанал заедно с жертвените животни пред музикантите, танцьорите и колите с плячката, за да може да стигне по-скоро Капитолия, да извърши своето жертвоприношение и моментално да встъпи в длъжност. След това щеше да свика първото годишно заседание на Сената и да председателства на пиршеството, което щеше да даде в храма на Юпитер Оптимус Максимус.
За свое учудване Югурта установи, че първата му и последна разходка по улиците на Рим му доставя истинско удоволствие. Какво го вълнуваше начинът, по който щеше да умре? Човек тъй и тъй трябва някой ден да се прости с живота, а той поне от нищо не можеше да се оплаче от своя, дори и да го завършваше победен. Беше ги накарал здраво да се изпотят римляните, за да си спечелят парите му. Покойният му брат Бомилкар… Минаваше му през ума, че и той беше умрял в тъмница. Може би братоубийството не се беше понравило на боговете, независимо от причините, които бяха подтикнали Югурта към него. Пък и само боговете можеха да кажат колко точно от своите най-близки роднини нумидийският цар беше погубил или беше накарал да погубят. Дали това, че сам гледаше да не мърси ръцете си, беше основание да не се чувства виновен?