Само че събитията се развиха съвсем неочаквано. Югурта беше роден пълководец, а освен това той твърде скоро успя да си създаде приятели сред римляните, двама, от които имаше за своите най-близки хора на света. И двамата бяха младши военни трибуни, прикрепени към щаба на Сципион Емилиян; имената им бяха Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Между другото тримата бяха връстници — тогава бяха на по двайсет и три.
Малко преди приключването на кампанията Сципион Емилиян повика Югурта в палатката си, където му изнесе дълга беседа на тема няма ли да е по-добре той да се отнася почтено с Рим, неговия Сенат и народ, отколкото да завързва контакти с конкретни, твърде конкретни римски граждани. Югурта го изслуша от край до край невъзмутимо. Животът му сред римляните по време на обсадата на Нуманция го беше научил на едно-единствено нещо за тях, а именно, че всеки римлянин, който таи някаква амбиция за политическа кариера и издигане в обществото, неизменно се оказва неспособен да я подплати със средства. С други думи, всеки римлянин можеше да бъде купен.
При завръщането си в Нумидия Югурта носеше писмо от Сципион Емилиян до цар Миципса. В него толкова подчертано се изтъкваха смелостта, благоразумието и необикновеният интелект, проявени от Югурта по време на войната, че старият Миципса за кратко време забрави наследената от баща си неприязън към младия си племенник. И някъде по времето, когато Гай Семпроний Гракх намери смъртта си в горичката Фурина, в подножието на Яникуланския хълм, цар Миципса официално осинови Югурта и го обяви за пръв наследник на нумидийския престол. Обаче не забрави изрично да упомене в политическото си завещание, че Югурта не бива в никакъв случай да бъде провъзгласен за цар; на него бе отредил ролята на попечител на двете си невръстни деца, които едва навлизаха в пубертета.
Много скоро след като бе направил тези си разпореждания относно бъдещето на царството си, цар Миципса почина, оставяйки двамата си малолетни наследници на грижата на регента Югурта. По-малко от година след това по поръчение на Югурта по-малкият брат Хиемпсал беше убит; големият, Адербал, се спаси от клопката, която му се готвеше, и избяга в Рим, където се представи пред Сената и поиска от римския народ да уреди вътрешните работи на Нумидия и да лиши от власт Югурта.
— Всъщност защо толкова се страхуваме от тях? — питаше сега Югурта, връщайки се в настоящето, и отново зарея поглед в дъждеца, стелещ се като пелена над учебните площадки и пазарищата и закриващ напълно отсрещния бряг на Тибър.
В лоджията беше пълно с народ, но с изключение на един-единствен човек всички бяха просто охрана. Югурта не се доверяваше на тукашните гладиатори, които обикновено биваха наемани за целта, и си беше довел свои хора от Нумидия — всъщност това бяха същите онези, които преди седем години му бяха донесли главата на младия принц Хиемпсал, а пет години по-късно го бяха зарадвали и с тази на принц Адербал.
Този човек, към когото се обръщаше с въпроса си Югурта, представляваше едър, но не чак толкова, колкото него, мъж със семитски вид, който се беше разположил удобно на стол до своя цар. Ако се съдеше по поведението им, двамата трябваше да са кръвно обвързани — каквито всъщност и бяха, но Югурта често се правеше, че го забравя. Презряната майка на Югурта беше най-обикновено номадско момиче, произхождащо от някое забравено от боговете берберско племе, едно момиче, за което никой не би се сетил, ако не беше одрало кожата на Троянската Елена. Единствената компания на царя в този навъсен новогодишен ден беше природеният му брат, син на скромната му майка и на един от царедворците, за когото бащата на Югурта я беше омъжил от благоприличие. Името на този природен брат беше Бомилкар и той във всичко се беше показвал предан на своя повелител.
— Защо наистина толкова се страхуваме от тях? — отново попита Югурта, като този път в гласа му прозвуча нотка на отчаяние.
Бомилкар въздъхна:
— Според мен отговорът е твърде прост. Носи стоманен шлем, който повече прилича на обърнат леген, червеникавокафява туника и дълга до коленете плетена ризница, в ръката си държи къс меч, който да си признаем изглежда доста глупаво, закачил е на пояса си кама, дълга почти колкото меча, и е увесил на гърба си едно-две копия с малки остриета. Не е наемник. Не е и просяк. Казва се римски пехотинец.