И Югурта беше постъпил като послушно животно: стегна си безропотно багажа, покани някои от доверениците си да го придружат, избра петдесетте най-опитни бойци от царската си гвардия и се качи на един кораб с претора Касий. Това беше станало преди два месеца. Два месеца, през които не се случи нищо особено.
Вярно, че Гай Мемий беше удържал на думата си! Беше свикнал плебейското събрание в цирка на Фламиний, който се намираше извън свещените граници на града и следователно нищо не пречеше на Югурта да се яви лично пред народа. Целта на тази среща беше да се даде възможност на всеки римски гражданин, независимо от общественото му положение да чуе как царят на Нумидия ще отговори на въпросите на Гай Мемий, а именно кого и как е подкупил. Нямаше жител на града, който да не знае какви точно въпроси Гай Мемий смята да зададе и затова циркът беше препълнен с хора, които бяха залели цялата арена, оставяйки закъснелите да напрягат слух от трибуните, където не се чуваше кой знае колко.
Но и Югурта знаеше как най-добре да подготви защитата си. Кампанията в Испания, а и годините след това добре го бяха научили как да се справя с римляните. Най-лесно щеше да му бъде, ако подкупи някой и друг народен трибун.
На книга последните стояха сравнително ниско в служебната йерархия и дори сред сенаторите те отстъпваха по почести на много други. Народните трибуни не разполагаха с империум — ако тази дума изобщо може да се преведе на нумидийски. Империум! Да имаш империум означава такава власт, каквато би се полагала на един бог, ако слезе сред смъртните. Всъщност това беше и основната причина някакъв си претор да може да заповядва на един цар. Управителите на провинции имаха империум. Консулите имаха империум. Преторите имаха империум. Куриатните едили имаха империум. Но всеки империум означава нещо различно и има различна сила. Единственият видим признак, че даден магистрат е удостоен с империум, е правото му да се обгражда с ликтори. Ликторите професионалисти, чиято задача е да вървят пред носителя на империум, за да му разчистват път, и които носят на лявото си рамо тъй наречените фасции — сноп от пръчки, завързани с пурпурна връв.
Други магистрати, например цензорите, нямат империум. Нито плебейските едили. Нито квесторите. Нито — а това бяха именно служителите, на които Югурта най-много разчиташе — народните трибуни. Последните, представляваха изборни представители на плебса — сиреч на онази огромна маса римски граждани, които не могат да твърдят, че са патриции. Патрициите бяха древните аристократи, онези, чиито предци са записани сред Бащите на Рим. Преди четиристотин години, когато републиката беше още млада и едва стъпваше на краката си, само патрициите можеха да решават съдбата й. Но понеже с времето и сред плебеите се намериха такива, които притежаваха едновременно пари и власт и които също успяха да си пробият път до Сената и куриатния стол, те също пожелаха да станат аристократи. В резултат се появи съсловието на тъй наречените нобили, сиреч знатни люде. Така патрициите, от една страна, и нобилите, от друга, образуваха своеобразната двойствена римска аристокрация. За да бъдеше приет сред нобилите, достатъчно беше някой от рода ти да е бил консул, а вече нямаше нищо, което да спре един амбициозен плебей да се добере до консулския пост. Плебейското достойнство беше уважено. Плебсът разполагаше със свой орган на управление, в който не се допускаха патриции. Заради нарасналата сила на плебса обаче въпреки неучастието на патрициите в този сравнително нов орган плебейското събрание предлагаше и приемаше почти всички закони. Десетте народни трибуни бяха избирани да отразяват интересите на плебса. Всяка година те бяха сменяни. Това беше и най-ужасната страна на римското държавно управление: всички висши магистрати служеха в продължение само на една година, което означаваше, че никога не можеш да си купиш човек, който да управлява достатъчно дълго, за да имаш някаква полза от него. Всяка година трябваше да се подкупва нов. А обикновено дори повече от един.
Един народен трибун не притежаваше империум, нито се считаше за висш магистрат и на пръв поглед изглеждаше, че с него или без него е все същото. Но с времето трибуните бяха успели да се превърнат в действително най-значителните служители в държавата. В техните ръце беше истинската власт, защото само те имаха правото на вето. И тяхното вето се отнасяше до всички и до всичко; никой, освен диктатора, не можеше да убегне от силата му, а от почти сто години в Рим диктатор изобщо не беше избиран. Народният трибун можеше да използва своето право на вето и срещу цензора, и срещу консула, и срещу претора, и срещу Сената, и срещу другите девет народни трибуни, и срещу центуриатните, и срещу трибутните комиции; каквото и да му се предложеше, той можеше да му наложи вето — както и обикновено правеше. Освен това личността му се считаше за свещена и неприкосновена, което означаваше, че никой, под страх от смъртно наказание, не можеше да му пречи да изпълнява задълженията си. Народният трибун създаваше законите. Дори Сенатът нямаше това право; на него му беше позволено единствено да препоръча даден закон да бъде формулиран и приет.