Разбира се, всичко това беше измислено, за да се наложи в римското управление една добре балансирана система, която да не позволява на никоя своя съставна част да вземе превес над останалите. И ако римляните в своите нрави отговаряха на тази съвършена политическа уредба, то тя без съмнение би проработила както трябва. Но понеже те не се различаваха особено от другите хора по света, и системата им обикновено трябваше да бъде заобиколена, за да се постигне нещо. Всъщност от всички народи по света едва ли има равни на римляните в тяхната невероятна способност да заобикалят закона по законен начин. И така, цар Югурта си купи един народен трибун — един „никой“, ако можем да го наречем така, защото не принадлежеше към някоя знатна фамилия, нито можеше да се нарече богат. Но така или иначе Гай Баебий беше законно избран на своя пост, а това беше най-важното. Когато на масата пред него бяха изсипани купищата сребърни денарии, той загреба с шепи от тях и тихомълком ги прехвърли в дванадесетте си чувала, без много-много да се замисля, че по този начин се превръща в собственост на нумидийския цар.
Малко преди да си е отишла старата година, Гай Мемий свика дългоочакваното народно събрание в цирка на Фламиний, където пред множеството се изправи самият цар Югурта. И докато царят стоеше със склонена глава на трибуните, а тълпата се опитваше да не вдига шум, за да се чуят отговорите му, Гай Мемий зададе своя пръв въпрос:
— Подкупил ли си Луций Опимий?
Но преди още царят да си е отворил устата, сред събранието прогърмя гласът на Гай Баебий:
— Царю Югурта, забранявам ти да отговаряш на Гай Мемий!
Повече не му трябваше.
Току-що той беше наложил своето вето. След като веднъж това му е било забранено от народен трибун, ако сега Югурта отговореше, щеше да престъпи закона. Плебейското събрание беше свикано напразно; на разочарованото множество не му оставаше нищо друго, освен да потегли обратно към къщи, обсъждайки полугласно случилото се. Нищо чудно, че на Гай Мемий му беше причерняло пред очите и трябваше приятелите му да го хванат и да го отведат от цирка, преди да е извършил нещо непоправимо. Гай Баебий излъчваше такова достойнство, докато на свой ред се оттегляше, че току-виж някой беше повярвал в честността и неподкупността му.
И все пак Сенатът не даде позволението си Югурта да се прибере в родината си и сега, на Нова година, той киснеше в лоджията на прескъпо наетата си вила и прекарваше времето си в ругаене на Рим и римляните. Никой от двамата новоизбрани консули все още не беше дал признаци, че едно частно дарение би го заинтересувало; не си струваше никой от новоизбраните претори да получава подобни предложения, а и новите народни трибуни не вдъхваха доверие.
Най-големият проблем с даването на подкупи беше, че човек не можеше просто ей тъй да ги хвърли като въдица във водата; трябваше да се изчака първо рибата да се появи на повърхността, да покаже, че й се иска да лапне златната кукичка. Но ако останеше на дълбокото, където всичко й беше толкова добре познато, то на рибаря не му оставаше нищо друго, освен да остави плавката си да се носи по вълните и да чака, проявявайки всичкото търпение, на което е способен.
Но пък и как би могъл сега да стои със скръстени ръце и да чака, когато царството му вече се беше превърнало в прицел на не един алчен поглед? И Гауда, законният син на Мастанабал, и Масива, синът на Гулуса, имаха основателни претенции към престола. Но най-лошото бе, че не бяха единствените, на които им се щеше да си го присвоят. За Югурта беше наложително да се прибере в родината си. А вместо това трябваше да чака, безпомощен да промени каквото и да било. Да замине, без да е получил разрешение от Сената, можеше да се счете като обявяване на война. Доколкото познаваше общественото мнение, никой в Рим не желаеше тази война, но пък и никой от агентите му не можеше да гарантира накъде ще се наклонят везните в Сената. Неговите членове, ако и да бяха с вързани ръце относно законодателството, все пак единствени имаха право на глас относно външните дела на Рим; само от тях зависеше дали ще се започне война и как ще се управляват римските провинции. Агентите на Югурта вече му бяха донесли, че Марк Емилий Скавър е побеснял след ветото на Гай Баебий. А думата на Скавър в Сената тежеше повече от тази на всеки друг и той беше способен сам да насочи цялостната държавна политика. Той вече неведнъж бе изразявал мнението си, че Югурта не мисли доброто на Рим.