Доведеният му брат Бомилкар седеше безмълвен и чакаше гневът на Югурта да се уталожи. Имаше да му съобщи новини, но от опит знаеше, че докато царят му не се успокои, по-добре да не ги споменава. В неговите очи Югурта беше наистина забележителна личност. Притежаваше такава вътрешна енергия и способност да се справя с всичко. А колко препятствия му се бе налагало да преодолява, и то само заради ниското положение на майка си. Защо за всички потеклото имаше такова значение? Та дори ако нумидийската аристокрация искаше да се отличава от народа със своята финикийска кръв, нима тя не течеше и в жилите на Югурта и не бе оставила своя отпечатък в чертите му? Вярно, че наполовина беше берберин. Но и двата народа бяха семитски, а берберите бяха населявали Северна Африка много преди финикийците да се заселят по бреговете й.
В Югурта обаче се бяха съчетали най-хубавите страни и на двете народности. От майка си, берберката, беше наследил светлосивите очи, правилния нос, издълженото си, изпито лице, както и високия си ръст. Но от Мастанабал, финикиеца, бяха останали черните, навити на масури къдрици, гъстото окосмяване по всички части на тялото му, мургавият тен и кокалестата фигура. Може би и затова правеше такова силно впечатление: светлите му очи изненадваха всеки, дори много хора се плашеха от тях. След като в продължение на столетия беше живяла в непрекъснат контакт с гърците, нумидийската аристокрация съвсем се беше елинизирала и се обличаше по гръцки образец. Обаче гръцките дрехи като че ли не подхождаха на Югурта, който изглеждаше далеч по-добре яхнал буен кон, с меч, висящ на хълбока, с шлем, броня и набедреници. Според Бомилкар беше твърде жалко, че жителите на Рим нямаха възможността да се възхитят на господаря му; чак го обземаше трепет, като си представеше гледката. Но това беше изкушение, за което по-добре беше да не мисли! По-добре още на другия ден да извърши жертвоприношение в чест на Фортуна, отколкото някога римляните да видят Югурта облечен за бой.
Царят постепенно се успокои и напрегнатото му изражение изчезна. Не беше никак приятно да разваля душевния покой, който така и така напоследък твърде рядко навестяваше брат му, за да му съобщи още тревожни новини. Но по-добре щеше да бъде, ако той чуеше всичко още сега от своя най-предан служител, отколкото по-късно от устата на някой от глупавите си агенти, които не биха го пожалили за нищо на света.
— Царю? — наруши мълчанието Бомилкар.
Сивите очи се обърнаха към него въпросително:
— Какво?
— Снощи, докато бях у Квинт Цецилий Метел, на масата подочух нещо.
Това, разбира се, нямаше как да не засегне честолюбието на Югурта: Бомилкар можеше да се разхожда съвсем свободно из Рим, защото не беше цар. И все така се случваше, че именно него, а не Югурта, канеха на вечеря.
— И какъв е този слух? — рязко попита царят.
— Че Масива се е появил в Рим. И което е по-лошо, успял е да заинтересува със случая си консула Спурий Постумий Албин, който ще представи от негово име петиция пред Сената.
Царят подскочи като ужилен и извъртя стола си към Бомилкар, за да го гледа в лицето.
— Тъкмо се чудех къде се е скрил този жалък червей — просъска той. — Е, вече знам. Но защо той ще отиде при консула, а не аз? Та Албин много добре знае, че от мен може да изкопчи много повече, отколкото от Масива.
— Не и според сведенията, до които успях да се добера — отговори брат му. — Мисля, че са сключили сделка, изгодна и за двама им, за чието изпълнение трябва само на Албин да бъде поверено управлението на римска Африка. Докато ти стоиш тук с вързани ръце, Албин потегля с една нищожна армийка за Африка, удря един бърз марш — маньовър до Цирта и „Да живее Масива, цар на Нумидия!“ Предполагам, че когато всичко това стане, цар Масива ще има с какво да се отблагодари както подобава на Албин.