Выбрать главу

— Трябва незабавно да се върна у дома! — извика царят.

— Знам! Но как?

— Не мислиш, че все пак ще успея да спечеля Албин на своя страна? Все още разполагам с достатъчно пари в наличност, а ако трябва, винаги ще намеря и още!

Бомилкар поклати глава:

— Новият консул не те обича. Пропусна да му пратиш подарък за рождения ден преди месец. А Масива не забрави. Всъщност той прати на два пъти подаръци на Албин: веднъж, когато го избраха за консул, и веднъж за рождения му ден.

— За всичко са виновни проклетите ми агенти! — изскърца със зъби Югурта. — Вече са си казали, че съм губещата партия, и дори не си правят труда да ме осведомяват.

Той прехапа устни.

— А според теб ще загубя ли?

Бомилкар се усмихна:

— Да загубиш? Ти? Никога!

— Не знам… Масива! Не знам дали ти минава през ума, но аз вече съвсем бях забравил за него. Мислех, че е в Киренайка при Птолемей Апион — вдигна рамене Югурта, който явно вече се беше овладял. — Може да се окаже фалшива тревога. Кой ти каза?

— Самият Метел. Той всичко знае. Слухти навсякъде и има защо, след като смята догодина да се кандидатира за консул. Това не означава, че самият той одобрява сделката на Албин. Напротив, ако беше с него, нямаше да го издаде пред мен. Но ти го знаеш какъв е Метел — от онези римляни от старото поколение, които не биха се оставили да бъдат подкупени за нищо на света. Никак не му е приятно да гледа как всички царе по земята идват да просят пред портите на Рим.

— Метел може да си позволи лукса да бъде страж на непорочността! — изрече хапливо Югурта. — Та кой Цецилий Метел не е богат като Крез? Цяла Испания и Азия са разделили помежду си. Но ако си мислят, че ще си поделят и Нумидия, грешно си правят сметката! Както и Спурий Постумий Албин! Името ми да не е Югурта, ако не му дам да се разбере.

Царят се изправи на стола си.

— Сигурно ли е, че Масива е тук?

— Според Метел, да.

— Първо трябва да научим имената на двамата консули, които ще управляват Африка и Македония.

Бомилкар едва не му се изсмя в лицето:

— Само не ми казвай, че вярваш в безпристрастния жребий!

— Вече не знам на какво да вярвам с тези римляни мрачно отбеляза Югурта. — Хем си мисля, че всичко е решено предварително, хем си казвам, че току-виж пустите му хитреци решат отново да се подиграят с целия свят и наистина да дадат думата на късмета. Така че ще чакам, Бомилкар. Когато науча какъв е бил жребият, тогава ще реша как да постъпя.

При тези думи той обърна стола си и отново зарея поглед в дъжда.

Бяха три деца в старата, измазана в бяло ферма близо до Арпинум: Гай Марий беше най-големият, след него идваше сестра му Мария, а най-накрая по-малкият му брат Марк Марий. Естествено родителите им тайно ги гласяха да заемат подобаващото им се място сред големците в града и областта, но никой не смееше дори да мечтае, че ще постигнат нещо повече. Родителите на Марий се имаха за хора с благороден произход, но до края щяха да си останат старомодни и чистосърдечни провинциалисти, които не смеят да си покажат носа извън неголямото си имение в Арпинум, където единствено можеха да се чувстват господари. Римският сенат беше нещо далечно и непостижимо. Вярно, че цензорът Катон беше раздвижил доста духовете на провинциалната аристокрация със своето неочаквано издигане, но и той беше родом от Тускулум, сиреч бе израснал на не повече от двайсетина километра от Сервиевите стени. Арпинум се намираше доста по-далеч и никой от областта не би могъл да си представи, че някой ден синът му ще се издигне до сенаторския сан.

Тук не ставаше дума за пари — пари имаше предостатъчно. Мариите никога не се бяха оплаквали от нищо. Арпинум беше богат край с много плодородна земя, която беше разделена между три фамилии: Мариите, Гратидиите и Тулий Цицероните. Когато някой Марий, Гратидий или Тулий Цицерон тръгнеше да се жени, той си търсеше жена не в Рим, а в Путеоли, където живееше фамилията на Граниите — могъщ клан от преуспяващи търговци, които някога бяха започнали от Арпинум, но сега търгуваха малко или много с цял свят.

Още като дете Гай Марий беше сгоден за една от представителките на този род на богаташи, която, понеже беше по-малка и от годеника си, търпеливо чакаше в бащиния си дом в Путеоли да порасне достатъчно, за да му стане жена. Но на Гай Марий не беше съдено да обикне жена. Нито мъж. Той се влюби, и то веднъж завинаги, в армията — страстта му беше толкова естествена и спонтанна, „изгората“ му го даряваше с толкова радост и щастие, че той се зарече да й остане верен до гроб. Беше се записал като кадет във войската на седемнадесетия си рожден ден, жалвайки се, че по онова време не се водеше нито една сериозна война. Все пак устоя на скуката, съпътстваща живота на всеки младши офицер от консулските легиони, и дочака деня, когато, вече двадесет и три годишен, беше зачислен към личния щаб на Сципион Емилиян по време на обсадата на Нуманция в Испания.