Скоро Марий се сприятели с Публий Рутилий Руф и с нумидийския принц Югурта, негови връстници. Тримата си спечелиха уважението на Сципион Емилиян, който ласкаво ги кръсти Ужасяващото трио. Никой сред тях не можеше да се похвали, че принадлежи към висшите обществени кръгове в Рим. Югурта си оставаше просто един чужденец, родът на Публий Рутилий Руф беше намерил място в Сената сравнително отскоро — стотина години, не повече, и досега никой от предците на младежа не се беше добрал до консулския пост, а Гай Марий беше наследник на провинциални земевладелци. Разбира се, по онова време никой от тримата не се вълнуваше от политика; войнишкият живот им стигаше.
Все пак Гай Марий беше малко по-особен случай. Той беше роден за войник, но и за нещо повече — беше създаден да командва армии.
— Той винаги знае какво и как трябва да се направи говореше за него Сципион Емилиян, без да забрави да въздъхне, може би от завист. Не че самият Сципион Емилиян не можеше да прецени какво и как трябва да се направи, но за него това се беше превърнало по-скоро в навик. От малък беше вечерял в компанията на не един и двама велики пълководци и беше слушал разговорите им. Беше откърмен с военното дело, но повечето от хитростите, с които искаше да срази врага, ги беше чул от други. Сам той бе постигнал твърде малко. Сципион Емилиян дължеше много повече на военното си образование, отколкото на дългогодишната си служба. Той искрено вярваше, че успехът на една кампания може да се осигури още върху картата, преди първият доброволец да се е записал в легионите.
Докато на Гай Марий всичко му идваше отръки. На седемнайсет той все още беше едно дребничко и слабо момче, което по всичко изглеждаше, че ще се запомни като злоядо и проклето дете, като галеника на мама, който в очите на баща си представлява срам за семейството. Но ето, че един ден момчето обу войнишките ботуши, нахлузи тежката бронзова броня върху дебелата си дреха и пое по пътя на истинското си израстване, за да се окаже след някоя и друга година, че и телом, и духом превъзхожда всеки в рода си. Защото младшият офицер Марий щеше да възпита у себе си не само смелост и сила, но най-вече воля за самостоятелност и независимост. С което неочаквано спечели симпатиите на строгия си баща и лека-полека започна да отблъсква майка си.
За Гай Марий не съществуваше друга алтернатива, освен да заеме своето място някъде в огромния механизъм на най-могъщата военна машина на всички времена римския легион. Нямаше поход, който да му се стори уморителен, нямаше учение, което да му бъде досадно или неприятно. Така и не беше дадена онази заповед, по-унизителна от всяка друга, която би могла да убие пламенния му ентусиазъм да служи на своя командир. Каквото и да се искаше от него, той го изпълняваше с вътрешното удовлетворение, че следва своя войнски дълг.
В Нуманция Марий се сблъска с един седемнадесетгодишен кадет, който по лична заповед на Сципион Емилиян току-що беше пристигнал от Рим, за да се присъедини към щаба му. Това бе младият тогава Квинт Цецилий Метел, брат на онзи същия Цецилий Метел, който след една успешна кампания срещу варварите из Далматинските планини в Илирия си прикачи към името когномена Далматик, а след това успя да се добере до сана на върховен понтифекс — най-високия религиозен пост сред римляните. Младият Метел беше типичен представител на фамилията си: упорит до смърт, без никакъв усет за работата, която се е заел да върши, но затова пък решен на всяка цена да я докара до успешен край и което беше най-важното, бе убеден, че се справя по-добре от всеки друг. Самият Сципион Емилиян беше твърде възпитан, за да му каже в лицето какво точно мисли за него, но явно седемнадесетгодишният всезнайко още с пристигането си в Нуманция успя да му се качи на главата, защото скоро беше прехвърлен на грижите на Ужасяващото трио, сиреч на Югурта, Рутилий Руф и Марий. Те от своя страна бяха твърде млади, за да изпитват милост и съчувствие към самонадеяния новобранец, и понеже тъй и тъй не се бяха зарадвали особено на умопомрачителната му компания, направиха всичко по силите си да го вкарат овреме в правия път. Не че прекаляваха — просто младият Метел трябваше да си знае мястото.