Докато Нуманция се държеше и Сципион Емилиян имаше да се занимава с по-важни въпроси, момчето безропотно се примиряваше със съдбата си. Но един ден крепостта най-сетне падна, след което беше и порядъчно оплячкосана. Всички в легиона — от военачалника до последния легионер — получиха правото да се изпонатряскат на воля и Ужасяващото трио се възползва от случая да докаже на какво е способно. По някаква случайност в същия ден Квинт Цецилий Метел имаше и свой повод да празнува — навършваше осемнайсет, а това беше добра причина и той да пие с другарите си. Ужасяващото трио обаче не можеше да подмине току-така рождения му ден и реши, че ще бъде най-подходящо, ако му го честити, хвърляйки го с дружни усилия при прасетата в една кочина.
Метел се надигна от калта напълно изтрезнял и усети, че повече не може да сдържи спотайваната толкова дълго време омраза:
— Вие… вие, жалки нищожества! За какви се мислите, бе? Не, не, по-добре аз да ви кажа кои сте! Ти, Югурта, мръсен чужденец такъв, та ти не заслужаваш дори да ни лижеш подметките на нас, римляните! А ти, Рутилий, си просто един подмазвач и нищо повече! За разлика от Гай Марий, който и това не е — прост италийски селянин, който и думичка не може да каже на гръцки! Как смеете! Как смеете! Та не си ли давате сметка кой съм аз? Не си ли давате сметка кой е родът ми? Не вие, а аз съм Цецилий Метел. Не вие, а ние сме били царе в Етрурия още преди Рим да се е пръкнал! Месеци наред търпя обидите ви, но всичко свърши! Да се отнасят с мен като с някакъв подчинен, сякаш са ми командири! Как смеете! Как смеете!
При тези думи нито Югурта, нито другите благоволиха да му отвърнат, ами продължиха да се облягат върху оградата на кочината и да мигат като бухали, сякаш изобщо не разбираха какво им се говори. Най-сетне Публий Рутилий Руф, у когото практичното мислене на военния се съчетаваше с рядко висока образованост, прехвърли единия си крак от другата страна на оградата, за да я яхне като кон, и усмихнат до уши, си изказа мнението по въпроса:
— Аз наистина оценявам по достойнство всичко онова, което ти току-що каза, Квинт Цецилий — започна подигравателно той, — но там е работата, о, царю на Етрурия, че доколкото мога да видя оттук, на главата си носиш не корона, ами някаква свинска фъшкия. — Тук другите двама не пропуснаха да се засмеят. — Може би ще е по-добре първо да се изкъпеш, а после да ни разправяш приказките си. Току-виж тогава не сме ти се смели толкова.
На Метел обаче толкова му беше причерняло пред очите, че никак не му се слушаха дълбокомислени съвети. С рязко движение той почисти главата си и високомерно просъска:
— Рутилий! Че какво име е това, дето напоследък се мъдри и по сенаторските списъци? Оскански нещастници, това сте вие! Селяни!
— О, я недей така! — уж приятелски го прекъсна Рутилий Руф. — То и аз поназнайвам етруски и ако приятелите ми се интересуват, бих могъл да им преведа на латински какво значи „метел“. — Както си седеше на оградата, той се извърна към Югурта и Марий. — С тази дума са се наричали наемниците, освободени от служба — обясни им той, сякаш бяха в училище.
Това вече беше прекалено. Младият Метел сграбчи Рутилий Руф за крака и рязко го дръпна до себе си в благоуханната кал, където двамата се счепкаха и започнаха да си раздават удари, където падне, с което обаче спорът им едва ли би се разрешил, ако Югурта и Марий не бяха сметнали за нужно и те да се присъединят към забавата. Заливайки се от смях, двамата на свой ред скочиха насред кочината, за да бъдат наобиколени от прасетата, които, каквито си бяха невъзпитани, надали щяха да пропуснат случая да си наврат носа там, където не им е работа. Най-накрая Ужасяващото трио реши, че на Метел му стига да го газят в калта, и го пусна да се изправи. Той само това и чакаше, за да си плюе на петите, но не и преди да им се закани през зъби:
— Ще ми платите за това!
— Да, да, няма да забравим! — изпрати го с щастлива усмивка Югурта, който наистина беше в добро настроение.
„Но колелото — размишляваше Гай Марий, докато се бършеше с кърпата, — направи своя пълен кръг, независимо от всичко, което опитахме, за да го спрем.“ Преди години насреща си имаха просто едно недорасло момче, което не можеше да се похвали с друго, освен със славното си потекло. Но думите му, изказани, за да ги засегнат, си оставаха самата истина. Та в края на краищата кои бяха те, Ужасяващото трио от Нуманция? Един мръсен чужденец, един подмазвач и един прост италийски селянин, който не знае думичка гръцки. Това и нищо повече. Рим им беше дал да се разберат.