Картагенците бяха отлични мореплаватели, владееха Сицилия, Сардиния и Корсика, а това означаваше, че рано или късно техните интереси ще се сблъскат с римските. Конфликтът беше избухнал преди сто и петдесет години.
Необходими бяха три войни в продължение на повече от век, за да бъде разгромен Картаген. Градът беше изравнен със земята, а всички негови отвъдморски владения, включително мините в Испания, станаха владения на Рим.
Практичните римляни скоро установиха, че би било най-добре Испания да бъде управлявана от две места едновременно, затова разделиха полуострова на две провинции: Близка Испания (Хиспания Цитериор) и Далечна Испания (Хиспания Ултериор). Управителят на Далечна Испания имаше под свой контрол цялата южна и западна част на страната, чийто център се намираше в мощната стара финикийска крепост Гадес по течението на реката Бетис. На управителя на Близка Испания се полагаше другата половина на полуострова — северната и източната му част, където политическият и военен център се преместваше според нуждите из цялата крайбрежна долина, гледаща към Балеарските острови. Най-западната и най-северозападната части на Испания — Лузитания и Кантабрия — все още оставаха недостъпни за Рим.
Въпреки урока, получен от Сципион Емилиян при Нуманция, племената, населяващи Испания, продължаваха да се съпротивляват на римската окупация, използвайки всички онези средства, изброени по-горе. Но когато Гай Марий пристигна в Далечна Испания, за да поеме управлението й, той си каза, че в крайна сметка нищо не му пречи да прибегне до същите оръжия, които използваха враговете му. Неусетно и римляните започнаха да приготвят засади, да извършват наказателни набези, да грабят и да избиват мирното население. Това им донесе големи успехи. Границите на Римска Испания се разшириха далеч навътре в Лузитания и по билото на величествената планинска верига, от която извираха реките Бетис, Анас и Тагус.
Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че заедно с разширяването на римските граници, растеше и богатството на онези римски граждани, които взимаха най-дейно участие в завоеванията — техни ставаха богатите залежи на метали, особено златните, сребърните, медните и железните рудници. И съвсем естествено лъвският пай от всичко придобито отиваше в ръцете на управителя — онзи, който по закон изпълняваше дълга си към римския сенат и народ, но който се ползваше повече от всеки друг от благата на новозавзетите земи. Вярно, че римската съкровищница получаваше своя дял, но собствеността върху рудниците преминаваше в ръцете на частни лица, които със своя търговски нюх и безскрупулност можеха далеч по-сполучливо да реализират истинската им стойност.
Гай Марий забогатя. И щеше да забогатява все повече и повече. Всяка нова мина ставаше изцяло или поне отчасти негова. Това от своя страна му помогна да участва в едрите сдружения, извършващи всевъзможни търговски дейности — от закупуване, пренос и разпродажба на зърно до лихварство и обществено благоустройство — не само в Рим, но и в целия римски свят.
Преди да напусне Испания, той беше обявен от войниците си за император, което му даваше правото да поиска от Сената да му бъде отсъден триумф. Като се имаше предвид огромната печалба, която държавната хазна бе получила от новозавоюваните територии под формата на данъци, налози и десятъци, Сенатът нямаше как да не изпълни желанието на войниците. Така Марий се качи на старата като света колесница на триумфа, за да измине подобно на много други достойни римляни преди него определения от традицията път на славата, заедно с живото свидетелство за своите победи — тълпите пленници, облечени в обичайните си носии, които да покажат на римския народ какви врагове е имал насреща си, и да мечтае, че след две години ще получи консулския пост. Той, Гай Марий от Арпинум, презреният италийски простак, незнаещ думичка гръцки, щеше да стане консул в най-великия град на света. Щеше да се завърне в Испания, за да довърши започнатото, щеше да превърне завоюваната земя в мирна и цветуща провинция, която никой повече няма да оспорва на Рим. Но вече минаваше пета година, откакто той се беше завърнал в Рим. Пет години! Цецилий Метелите бяха спечелили — той никога нямаше да бъде консул.