— Ще си сложа кианската тога — обърна се Марий към роба, който чакаше заповедите му. Много хора на негово място биха се отпуснали блажено във ваната и биха се оставили на робите си да ги търкат, жулят и масажират вместо тях, но Гай Марий винаги предпочиташе сам да си върши черната работа, дори и у дома. На четиридесет и седем години той още притежаваше стегнато тяло. Относно физиката си нямаше от какво да се срамува! Колкото и да беше бездеен животът му в последно време, той продължаваше да се поддържа с упражнения: вдигаше редовно гири, а разполагаше ли с повече време, отиваше да плува във водите на Тибър (имаше една отсечка, наречена Тригариум, в която беше придобил навика да преплува на няколко пъти реката от единия бряг до другия), след което се прибираше тичешком от далечния край на Марсово поле до дома си в подножието на Капитолийския хълм. Косата му вече оредяваше на темето, но все още му бяха останали достатъчно буйни къдрици, с които да прикрие този малък недостатък. Повече не можеше и да стори. Марий никога не бе могъл да се нарече красавец. Чертите на лицето му бяха класически и дори привличаха погледа, но то не можеше да се сравнява с това на Гай Юлий Цезар!
Интересно защо днес обръщаше такова внимание на прическата и облеклото си, когато в крайна сметка го очакваха не другаде, а на тихо домашно събиране у един скромен сенатор? Сенатор, който през целия си живот не е бил избран дори за едил, камо ли за претор. Както и да е. Вече беше решил да облече кианската тога, а и нямаше кой да го разубеди. Купил си я беше преди няколко години с мисълта, че ще я носи на тържествените вечери, които го чакаха като консул, а по-късно и като консуларен сенатор, чието присъствие се цени навсякъде.
За да се покажеш на частно празненство, не беше необходимо да спазваш кой знае какъв етикет; позволено беше да забравиш тържествените облекла и да се поиздокараш. Затова Марий сметна случая за подходящ да навлече пъстра туника и да се загърне с пищната си златопурпурна тога, с която да подскаже на какво охолство се радва. За щастие по онова време още не бяха измислени закони, които да забраняват на човек да се облича колкото си ще разточително. Съществуваше само Lex Licinia, ограничаващ количеството скъпи кулинарни деликатеси, които един домакин може да предложи на гостите си, но и него никой не спазваше. Пък и Гай Марий дълбоко се съмняваше, че точно у Цезар ще му се случи да преяде със стриди и змиорки.
Гай Марий дори не помисли да се обади на жена си, преди да излезе. Отдавна беше забравил за съществуването й — ако изобщо може да се каже, че я е забравил, след като и в младостта си рядко се бе сещал за нея. Сватбата им беше уредена много преди двамата с нея да достигнат половата си зрелост и с годините бракът им се беше превърнал в принудително съжителство между двама души, което не само не се обичат, но и са си съвършено безинтересни. И така двадесет и пет години, в които съвсем естествено не се бяха сдобили с дете. Войнствените натури, към които принадлежеше и Гай Марий, търсеха сексуална близост с жена само когато в динамичния си живот се срещнеха с партньорка, способна да ги предизвика, а той не можеше да се похвали с много подобни изживявания. Случвало му се беше от време на време да се позабавлява с някоя красавица, попаднала в полезрението му (стига и той да попаднеше в нейното), или пък с някоя по-надарена робиня или военнопленничка.
Ами Грания, истинската му съпруга? Тя вече беше забравена, дори и по времето, когато спеше на не повече от две стъпки от него, опитвайки се да му напомни, че за да зачене дете, ще й е нужно повече съдействие от негова страна. Половото сношение с Грания му напомняше за поход през непрогледна мъгла. Както предметите в мъглата, така и чувствата му бяха лишени от конкретна форма, оставаха неразбираеми, неопределени; от време на време му се струваше, сякаш температурата се променя и без друго усойната атмосфера се изпълва с повече влага от обикновено. Но винаги, когато нещата трябваше да придобият известни очертания, всичко, за което той намираше сили, беше да се прозее от досада.