— Какво точно очакваш да направя за синовете ти?
— Имаш предвид материално?
— Да — каза Марий и забравяйки, че е облечен със златопурпурна тога, тежко се отпусна върху една бяла мраморна пейка. Тъй като повърхността й беше мокра, а той се заседя повечко, под него се образува голямо, странно по форма аленорозово петно. Боята от плата беше попила в грапавата повърхност на камъка и вече не би могла да се изчисти. Така след едно-две поколения пейката щеше да се превърне в своеобразна забележителност, една от семейните реликви, с които най-много се гордееше бъдещият върховен понтифекс (който между другото също щеше да се казва Гай Юлий Цезар), излагайки я на видно място в Домус публикус. За онзи Гай Юлий Цезар, който в момента се спазаряваше с Гай Марий относно брака с дъщеря му, петното върху пейката представляваше знамение, и то безспорно благоприятно. Когато на сутринта робът дойдеше при него, за да му съобщи за чудото, и той го видеше с очите си (между другото самият роб беше изпаднал не толкова в ужас от свръхестествените сили, на които се дължеше чудото, колкото в суеверно благоговение, защото пурпурът винаги е бил символ на царственост и божествено величие), щеше само блажено да въздъхне. Пурпурното петно означаваше едно: че родът му се доближава до върховната власт. Това също потвърждаваше смътното предчувствие, обзело го два дни по-рано: че Гай Марий ще изиграе в историята на Рим роля, за която никой дори не е сънувал. Цезар нареди пейката да бъде пренесена от градината в атриума, но никога и по никакъв повод не издаде как точно стана тъй, че за една-единствена нощ мраморът порозовя. Това трябваше да си остане знамение!
— Трябва ми достатъчно земя, с която да осигуря мястото на малкия си син Гай в Сената — обясняваше на гостенина си. — Случи се тъй, че точно в момента са обявени за продажба шестстотин югера прекрасни земи в съседство с моите петстотин в полите на Албанската планина.
— Цената им?
— Ужасна, като се има предвид качеството им и близостта им до Рим. За нещастие тук всичко се определя от продавача — заоправдава се Цезар и пое дълбоко въздух. С усилие на волята най-сетне успя да изрече сумата: — Четири милиона сестерции — един милион денарии.
— Имаш ги — отвърна му Марий с такова спокойствие, сякаш беше чул не четири милиона, а четиристотин хиляди. — Но мисля, че ще е по-добре на първо време да не разгласяваме за сделката.
— О, да, разбира се!
— Още утре ще ти донеса парите, и то в брой — усмихна се Марий. — Какво друго искаш от мен?
— Надявам се, преди големият ми син да е влязъл в Сената, ти вече да си консуларен сенатор. Ще разполагаш с достатъчно влияние и власт — заради собствената си кариера и заради името на жена си. Ще ми се да използваш това влияние и да помагаш на синовете ми при изпълнението на различните им длъжности. Всъщност, ако наистина послушаш съвета ми и в идните две-три години поискаш да ти бъде поверено като на легат командването на някой легион, разчитам да вземеш синовете ми със себе си. И двамата имат военен опит, били са кадети и младши офицери, но за по-нататъшната им кариера ще е нужно да са били по-дълго време на военна служба, а под твое командване биха могли да постигнат най-много.
Марий далеч не смяташе, че двамата младежи са родени за велики пълководци, но те му изглеждаха способни момчета, годни да изпълняват акуратно задълженията си като офицери, така че не виждаше защо да не се съгласи и на това условие.
— Ще се радвам да ги взема на служба, Гай Юлий.
Но Цезар продължаваше да говори:
— Колкото до политическата кариера, синовете ми ще се сблъскат с известни затруднения, дължащи се на положението им на патриции. Както знаеш, произходът не им позволява да се кандидатират за народни трибуни, а длъжността на народния трибун е тази, с която един амбициозен човек може най-лесно да се изяви и да си извоюва политическа репутация. Затова синовете ми ще трябва да започнат като куриатни едили, което би се оказало непосилно за тях, ако не разполагат с нужните средства! Така че разчитам на теб да подпомогнеш Секст и Гай при избирането им на въпросната длъжност, сиреч да им напълниш кесията дотолкова, че да им е възможно уреждането на достатъчно игри и зрелища за народа, който иначе трудно би се сетил за тях, дойде ли времето да се кандидатират за претори. И ако някога, когато и да било, се сблъскат с необходимостта да си купят нечии гласове, отново разчитам на теб да ги снабдиш с нужните суми.