— Много добре, само че няма да те пусна да си вървиш — сряза го Марий с доволен вид. — Двамата с теб ще се върнем заедно в Рим в края на ноември, както беше запланувано. Всъщност току-що пратих писмо до Сената от името на двама ни. Сигурно искаш да го видиш? Няма да те карам да се мъчиш с грозния ми почерк — ще ти го прочета сам.
Той вдигна от писалището си някаква мъничка хартийка, разгъна я и зачете съдържанието й пред Катул Цезар.
„Гай Марий, за пети път римски консул, благодари на римския Сенат и народ за тяхната загриженост и разбиране по въпроса за триумфите, които трябва да проведат той самият и неговият пръв помощник, проконсулът Квинт Лутаций Катул. Искрено се възхищавам на назначените отци за тяхната прозорливост и находчивост, които им помогнаха да отредят само по един триумф на всеки от двамата римски пълководци. Тъй или иначе, аз самият съм дори по-загрижен от назначените отци за огромните разходи, които ни струва тази продължителна война. Също както е загрижен и Квинт Лутаций. Заради което Гай Марий и Квинт Лутаций Катул ще честват двамата заедно един-единствен триумф. Нека цял Рим стане свидетел на съгласието и дружбата, породили се между двама римски пълководци, които могат да си позволят да триумфират рамо до рамо по улиците на града. Ето защо моя е честта да отбележа, че Гай Марий и Квинт Лутаций Катул ще триумфират на декемврийските календи заедно. Да живее Рим!“
Катул Цезар беше пребледнял като платно.
— Шегуваш се?! — беше единственото, което можа да попита.
— Аз? Да се шегувам? — Марий запримига под гъстите си вежди. — Аз никога не се шегувам, Квинт Лутаций!
— Аз… аз… аз категорично отказвам!
— Нямаш избор — отвърна му Марий със сладък глас. — Мислеха си, че са ме надиграли, нали така? Скъпият Прасчо Метел Нумидик и приятелчетата му — твоите приятелчета! Е, трябва да знаете, че никога няма да ме надиграете.
— Сенатът е оповестил с указа, че ще бъдат проведени два триумфа и така трябва да бъде! — настояваше Катул.
— О, ти можеш да упорстваш, колкото си искаш, Квинт Лутаций, но не би изглеждало редно пред очите на хората, не съм ли прав? От теб зависи дали ще триумфираш заедно с мен в един и същи ден, или ще се покажеш пред всички като най-големия глупак на земята. Това е, което мога да ти кажа.
С това разговорът приключи. Мариевото писмо беше пратено до Сената и триумфът на двамата пълководци беше насрочен за първия ден от декември.
Но и Катул Цезар не закъсня да си отмъсти за унижението. Той незабавно писа до Сената жалба срещу консула Гай Марий, който си бил присвоил прерогативите на римския Сенат и народ и самоволно бил дарил с пълно римско гражданство хиляда войници от спомагателните легиони, все от Камеринум и Пиценум, още на самото бойно поле при Верцела. Освен това бил превишил и консулските си пълномощия, като обявил, че основава колония от римски легионери — ветерани в малкото градче Епоредия в Италийска Галия. Нататък писмото продължаваше така:
„Гай Марий основа тази колония в противоречие с римските закони не за друго, а за да сложи сам ръка върху самородното злато, което се събира в коритото на река Дурия Майор близо до Епоредия. Проконсулът Квинт Лутаций Катул би искал да напомни на съгражданите си факта, че именно той спечели победата при Верцела, а не Гай Марий. Като доказателство могат да се приемат тридесет и петте германски знамена, пленени от легионите му, в сравнение с двете, попаднали в ръцете на Мариевите войници. Като победител при Верцела аз държа на това всички пленници да бъдат продадени в робство за моя сметка. Гай Марий настоява да задържи една трета от тях.“
В отговор на това Марий разпространи текста на Катуловото писмо сред войниците както на своята, така и на Катуловата армия. Към писмото беше добавен лаконичен послепис от самия Марий, който напомняше, че печалбата от продажбата на онази една трета от пленените след сражението при Верцела кимври щяла да бъде разпределена по заслуги между всички войници в армията на Квинт Лутаций Катул. Марий посочваше, че неговата армия вече била взела своето от разпродажбата на тевтоните, пленени при Аква Секстия, и понеже консулът не искал войниците на Квинт Лутаций да се чувстват пренебрегнати, той им предоставял и своя личен дял от плячката. Това било, разбира се, защото самият Квинт Лутаций вече бил дал да се разбере пределно ясно, че смята да задържи единствено и само за себе си цялата печалба от своите две трети от пленниците.