Скоро след провеждането на изборите Катул Цезар обяви публично, че ще дари своя личен дял от придобитата плячка за две религиозни каузи едновременно: първата щяла да бъде да закупи терена на някогашния дом на Марк Фулвий Флак на Палатина, който се намираше в съседство с неговия, за да построи великолепен портикус, в който да се съхраняват взетите от кимврите при Верцела тридесет и пет знамена; втората щяла да бъде да построи на Марсово поле храм, посветен на богинята Фортуна и по-точно на Фортуна на Днешния ден.
Още в мига, в който десетте народни трибуни встъпиха в длъжност на десетия ден от декември, започна голямата забава. Понеже това беше вторият му мандат на народен трибун, Луций Апулей Сатурнин разиграваше, както си иска колегите си, а пък и паниката, обзела останалите деветима след убийството на Квинт Ноний, само му помагаше да прокарва законодателната си политика. Колкото и да се мъчеше да докаже невинността си в случая с убития трибун, той не пропускаше от време на време да пуска по някой намек пред колегите си народни трибуни, за да си знаят и те какво може да им се случи, ако се опитат да му правят мръсно. Вследствие на това Сатурнин можеше да си позволи всичко, което пожелаеше; нито Метел Нумидик, нито Катул Цезар можеха да въздействат по някакъв начин на останалите трибуни и да ги накарат да наложат пък макар и едно-единствено вето.
Само осем дни след встъпването си в длъжност Сатурнин представи пред народа първия от двата законопроекта, според които част от обществената земя трябва да бъде раздадена на ветераните от двете армии, воювали срещу германите; всички земи, за които се говореше в законопроекта, се намираха извън пределите на Италия — в Сицилия, Гърция, Македония и Континентална Африка. В текста на законопроекта имаше и една любопитна клауза, според която Гай Марий си запазвал лично правото да дарява с римско гражданство по трима италийци на колония.
Сенатът отвърна на всичко това с бурни протести.
— Този човек — говореше Метел Нумидик — стига дотам, че дори не уважава своите войници — римляни! Иска всички да получават земя на общо основание — римляни, латини, италийци без никаква разлика между тях. Никаква разлика! Все едно дали си римлянин или не! Питам ви, колеги — сенатори, какво може да си помисли един римлянин за човек като Гай Марий? Дали изобщо Рим означава нещичко за него? Нищо, абсолютно нищо! Че и защо да означава? Той самият не е римлянин! Той е италиец! И естествено, че ще действа в интерес на своите събратя. Да даде гражданство на хиляда от тях на бойното поле, а в това време римските легионери да стоя и да зяпат, без да получат нищичко като награда. И все пак ви питам, какво друго можем да очакваме от човек като Гай Марий?
Когато Марий стана да отговори на предизвикателство, в залата се надигна такъв ропот, че не се чу нищо от отговора му. Затова той предпочете да излезе от Курията и да говори от рострата, за да се обърне към зяпачите на Форума. Много от тях бяха възмутени от постъпката му, но все пак Марий беше техният любимец и затова го изслушаха.
— Има достатъчно земя за всички! — крещеше той на площада. — Никой не може да ме обвини, че изявявам предпочитания към италийците! Сто югера земя на човек! Някои от вас сигурно ще попитат защо толкова много? Защото, народе на Рим, тези колонисти ще отидат да живеят при условия, много по-неблагоприятни за земеделие от тези в родната Италия. Те ще трябва да орат и да сеят в неплодородна земя при тежки климатични условия. За да могат да живеят като нормални хора, на тях ще им е нужна много повече земя, отколкото би им стигала в пределите на нашата любима Италия.
— Ей го пак! — обади се Катул Цезар от стълбата пред Сената с пискливия си гласец. — Ей го пак! Чуйте го какви ги говори! Не „нашия любим Рим“, ами „нашата любима Италия“! Италия, Италия, все Италия! Този човек никога не е бил римлянин и никога няма да даде пукната пара за Рим!
— Италия и Рим е едно! — отвърна му с гръмовитото си гласище Марий. — Те винаги са били едно цяло! Без едното и другото не би могло да съществува! Нима италийците не гинат рамо до рамо с римляните в римските легиони, сражавайки се за честта на Рим? А ако това не е така — нима някой ще възрази, че не е така, — тогава защо единият войник да получава по-малко от другия?