— Гай Марий, мислиш ли, че наистина от това зависи всичко? — попита Юлия. — Какво толкова, ако войниците ти не получат своята земя? Римските войници никога не са получавали земя като награда — досега просто няма прецедент това да се е случвало. А, от друга страна, никой от тях не може да не признае, че ти направи всичко по силите си да им помогнеш.
— Ти не разбираш — възрази й той нетърпеливо. — Вече не става изобщо въпрос за войниците, а за моята дигнитас, за положението, което заемам в обществения живот. Ако законът не мине, всички ще разберат, че повече не съм Пръв сред римляните.
— И Луций Апулей не може да ти помогне?
— Опитва се, боговете са му свидетели, че се опитва! Но вместо да печелим терен, с всеки ден губим все повече и повече. Чувствам се като Ахил в реката — колкото повече се мъча да изляза от течението, толкова по-навътре затъвам, защото брегът се рони под краката ми. Ще направя крачка напред, после реката ще ме отнесе две назад. Не можеш да си представиш какви слухове се носят, Юлия! А и аз не мога да се боря с тях, защото досега нищо не е казано официално, само се шушне. Ако бях извършил дори една десета от нещата, за които ме обвиняват, отдавна да съм се продънил в Тартара да бутам камъни като Сизиф.
— Да, така е, човек никога не може да се бори с кампаниите за опетняване на името му — опита се да го утеши Юлия. — Но рано или късно слуховете ще започнат да звучат толкова странно, че всеки ще се стресне и ще разбере, че някой прекалява. Не се безпокой, така ще се случи и в твоя случай. От една страна, ти вече си труп, но враговете ти ще продължат да удрят мъртвото ти тяло, докато на цял Рим не му призлее от жестокостта им и не ги пропъди. Хората са ужасно наивни и лековерни, но дори и най-наивният и лековерен човек си има една граница в съзнанието, която другите не бива да преминават с лъжите си. Законът ще мине, Гай Марий, сигурна съм в това. Просто не бързай толкова много, изчакай общественото мнение отново да се обърне в твоя полза.
— Е, да, Юлия, може и да си права и законът рано или късно да мине. Но какво ще накара Сената да го спре веднъж завинаги, щом изтече мандатът на Луций Апулей и аз остана без силен съюзник сред народните трибуни, който да се опре на противниците ми? — изпъшка Марий.
— Разбирам.
— Наистина ли?
— Естествено, че разбирам. Все пак, мъжо, не забравяй, че баща ми е Юлий Цезар, а това означава, че съм отраснала в обстановка на политически спорове, дори и полът ми предварително да ме е лишил от възможност сама да направя кариера. — Юлия задъвка нервно устната си. — Проблемът е сериозен, нали? Един аграрен закон не може да бъде приведен в действие за една нощ — понякога е нужна цяла вечност той да влезе действително в сила. Най-малкото години. Първо трябва да се намери въпросната земя, да се измери, да се раздели, да се открият хората, определени по жребий да се занимаят с нейното разпределение, да се създават комисии и комисийки, да се намерят глави, които да разбират нещо от цялата работа — изобщо безкрайна история.
Марий се усмихна.
— Личи си, че си разговаряла с Гай Юлий!
— Така е. Дори може да се каже, че съм голям познавач на тази материя. — Юлия потупа празното място до себе си на кушетката. — Хайде, скъпи, седни при мен!
— Не мога да седя.
— Никакъв ли начин няма законът ти бъде подкрепен?
Марий спря да крачи из стаята, обърна се към жена си и я изгледа изпод вежди.
— Всъщност има един…
— Кажи ми — подкани го тя.
— Измисли го Гай Сервилий Главция, но Луций Апулей за нищо на света не иска да го приеме. Сега двамата са се увесили на врата ми и всеки дърпа на своята страна с надеждата, че ще се вслушам в думите му. А пък аз още се колебая.
— Пак някаква новост? — попита Юлия, която добре беше научила методите за действие на Главция.
— Да, може да се каже, че е новост.
— Моля те, Гай Марий, кажи ми!
Би било добре, ако Марий споделеше какво му е на главата с човек, който не гони лични цели, затова не би издал намеренията му пред никого.