— И коя е избраницата? — попита Рутилий Руф. — Досега не съм чул и думичка!
— Елия, единствената дъщеря на Квинт Елий Туберон.
— Не е ли малко дъртичка? — попита Марий.
— Гони четиридесетте, но все пак и Луций Корнелий е на същата възраст — обясняваше Цезар. — Доколкото разбирам, той не искал да има повече деца, затова майка ми си казала, че най-добрата партия ще е някоя бездетна вдовица. Пък и дамата е достатъчно привлекателна за годините си.
— Да не говорим, че произлиза от добра и стара фамилия — допълни Рутилий Руф. — И е много богата!
— Е, тогава ни остава само да се радваме за Луций Корнелий! — заключи Аврелия. — Няма как да го скрия, винаги съм го харесвала.
— Всички го харесваме — намигна й Марий. — Гай Юлий, доста хладнокръвно подминаваш подобна бележка от устата на жена си.
— О, то е, защото си имам далеч по-сериозни съперници за сърцето на Аврелия от някакви си легати — патриции — усмихна се той.
Юлия вдигна глава.
— Така ли? Кой?
— Казва се Луций Декумий и представлява едно мърляво човече на четиридесет години с мършави крака, мазна коса и неизцерим дъх на чесън в устата — описа го накратко Цезар и посегна към чинията със сушени плодове, за да си избере най-едрите стафиди. — Вкъщи през цялата година се препъваме в пълни вази с цветя — независимо дали им е сезонът или не. Луций Декумий праща редовно свежи цветя на всеки четири-пет дни. При това не пропуска да навестява жена ми и да раболепничи пред нея по начин, по който на мен лично би ми призляло да го слушам. Дори сега като се замислям, той толкова се е загрижил за още нероденото ни дете, че чак започвам да се съмнявам…
— О, я престани, Гай Юлий! — прихна да се смее Аврелия.
— Кой е той? — чудеше се Рутилий Руф.
— Пазачът на едно съмнително заведение, което се е кръстило „колегия на кръстопътя“ и Аврелия е длъжна да го подслонява без пари.
— Двамата с Луций Декумий стигнахме до споразумение — обясни по-подробно Аврелия и използва, невниманието на съпруга си да му открадне зърното сушено грозде, докато го поднасяше към устата си.
— Какво споразумение? — продължаваше да пита Рутилий Руф.
— Да си върши работата, където ще, само не и в близост до дома ми.
— И каква му е работата?
— Наемен убиец.
Когато Сатурнин предложи своя втори аграрен законопроект, клаузата, в която се говореше за задължителната сенаторска клетва, вдигна такъв невъобразим шум на Форума, сякаш самият Юпитер беше пратил някоя от своите гръмотевици. Дори повече — сякаш из недрата на земята започна да се чува ропотът на старите богове, на истинските римски богове без лица на нумина. Не само че от всеки сенатор се искаше да полага клетва, но и самата клетва нямаше да се дава в храма на Сатурн, както беше прието по принцип, ами под открито небе в построения без покрив храм на Сема Санк Дий Фидий в полите на Квиринала, където сабинското божество без лице и без каквато и да е митология по образец на боговете — олимпийци, трябваше да се въплъщава в статуята на Гая Цецилия — жената на римския цар Тарквиний Приск, която вдъхваше живот на цялото здание. А самите божества, в чието име трябваше да се кълнат сенаторите, не бяха великите богове, почитани на Капитолия, ами малки, безлични нумина, тъй типични за римския пантеон — пенатите, на римска кесия и на римския килер, ларите престити, покровители на държавата, и Веста, закрилницата на домашното огнище. Никой нямаше представа как изглеждат всички тези божества, откъде идват и дори дали изобщо са мъжки или женски. В съзнанието на римлянина тях просто ги имаше. И значеха много, защото бяха само римски. Всъщност споменатите божества бяха един вид публично приетата форма на създания, далеч по-скрити и потайни — онези безбройни божества, които пазеха дома и семейството, опори на всеки традиционен римлянин. Никой римлянин не можеше да си позволи лукса да се закълне пред своите закрилници и след това да не удържи на думата си — това би означавало сам да донесе нещастия в дома си, изпразване на кесията си, разпадане на семейството си.
Но Главция беше свикнал да разсъждава върху нещата само откъм правна гледна точка и затова далеч не разчиташе на суеверния страх у съгражданите си как ли ще приемат клетвите им безименните нумина. За да се усети истинската значимост на клетвата, Сатурнин беше писал в законопроекта си, че всеки сенатор, който се осмели да не се закълне пред закона, ще бъде лишен веднъж завинаги от хляб и огън в границите на Италия, ще трябва да заплати глоба от двадесет сребърни таланта и да се раздели с гражданството си.