— Спрете!
И всички замръзнаха по местата си. Метел Нумидик плесна с ръце. В най-горния ред на залата се показа личният му прислужник, който държеше по една торба в двете си ръце. Явно, че торбите тежаха доста, защото робът се беше превил надве, едва-едва ги тътреше по стълбите и на всяко от стъпалата съдържанието им иззвъняваше на метал. Щом остави двете торби в краката на Метел Нумидик, робът се затича отново до последния ред, за да вземе още две. Някои от сенаторите, седящи зад Метел, се обърнаха да погледнат какво носи прислужникът, и като видяха камарата от торби, натрупани една върху друга до стената в дъното на залата, дадоха знак и на своите роби да помогнат. С тяхна помощ пренасянето мина по-бързо и най-накрая около стола на Метел Нумидик бяха стоварени точно четиридесет торби. Чак тогава той самият стана от мястото си да обясни за какво става дума.
— Аз няма да полагам никакви клетви. Ако ще и хиляда пъти подред първият консул да повтори, че лекс Апулея е невалидна, пак няма да се закълна! Затова съм донесъл двадесет таланта сребро, с които да си платя глобата. Имате думата ми, че още утре сутринта заминавам за Родос, където да прекарам остатъка от живота си в изгнание.
При тези думи в залата настъпи невъобразима суматоха.
— Моля ви, успокойте си! — викаше Скавър.
— Призовавам ви да запазите ред! — викаше Марий.
Когато най-сетне сенаторите се успокоиха, Метел Нумидик хвърли един поглед назад през рамо, сякаш търсеше някого на задния ред.
— Моля квесторът на хазната да излезе отпред.
От мястото си стана представителен младеж с тъмни коси и тъмни очи, с блестяща от чистота бяла тога, нагласена по всички правила; ставаше дума за самия Квинт Цецилий Прасчо Метел Младши, сина на Метел Нумидик.
— Предавам тези двадесет таланта сребро на квестора на хазната, за да изплатя с тях глобата, наложена ми от закона, задето отказвам да положа клетва пред лекс Апулея агрария секунда — обясни на всеослушание Метел Нумидик. — Бих искал преди заседанието да бъде разпуснато, парите да бъдат преброени и назначените отци да се уверят, че в торбите не липсва нито един денарий.
— Стига ти самият да ни го гарантираш, Квинт Цецилий, ние всички сме готови да приемем парите ти на доверие — усмихна се кисело Марий.
— О, не, настоявам! — възрази Метел Нумидик. — Никой да не става от мястото си, преди да е преброена и последна ги монета. — Той се покашля. — Ако не съм сбъркал при сметките, трябва да излязат точно сто тридесет и пет хиляди денарии.
Всички седнаха по местата си и нещастно въздъхнаха. Двама от сенатските писари донесоха маса и я сложиха пред стола на Метел Нумидик. Той изпъчи гърди, прибра лявата си ръка към тялото, за да придържа тогата си, и във величествен жест опря свободната си дясна ръка върху плота на масата. Писарите отвориха една от торбите, вдигнаха я над масата и изсипаха цялото й съдържание около ръката на Метел. Младият Метел даде знак на писарите да държат отворена торбата от дясната му страна, прилепи дясната си ръка на шепа до ръба на масата и започна да бута в нея всяка преброена монета. Щом шепата му се напълнеше, изсипваше всички сребърници в торбата.
— Чакай! — спря го Метел Нумидик.
Малкият Прасчо спря.
— Брой на глас, ако обичаш!
Тук някой преглътна тежко, там друг въздъхна печално, назад чак започнаха да мърморят от възмущение.
Метел върна на масата всички преброени монети и започна отначало:
— Ед-д-дна, д-д-д-две, т-т-три…
При залез-слънце Гай Марий се надигна от куриатния си стол.
— Денят е към своя край, назначени отци. Виждам, че още не сме си свършили работата, но в Сената винаги е било прието заседанията да се прекратяват при залез-слънце. Затова съветвам всички ви сега да напуснем Курията, да отидем в храма на Семо Санк и да положим клетва. Длъжни сме да го направим до полунощ иначе ще излезе, че сме престъпили изричната заповед на народа.
Марий хвърли поглед на седналия като истукан до масата Метел Нумидик и на сгърчилия му се над монетите син, който продължаваше с броенето — след като първоначалното му притеснение отмина, той беше престанал да заеква толкова мъчително и не можеше да се отрече, че брои бързо, но пак не беше я докарал още доникъде.