— Сякаш изобщо някога съм губила апетит! — смееше се Аврелия пред Публий Рутилий Руф, който също имаше навика да я навестява често.
Синът й Гай Юлий Цезар се роди на тринадесетия ден от квинктилис, което означаваше, че рождената му дата ще бъде вписана в книгите на храма на Юнона Луцина като два дни преди квинктилските иди. Момчето се смяташе за патриций със сенаторски ранг. Детето се беше родило доста едричко. Беше здраво, спокойно и излъчваше някаква тържественост, която не му позволяваше да плаче за щяло и нещяло. Косата му беше толкова светла, че в началото беше направо невидима, нищо че ако се взреше по-внимателно, любопитният би се уверил, че косми има, при това доста. Още от рождение очите на малкия Цезар представляваха две бледи, синкаво-зеленикави петънца, оградени с дебел контур от тъмносиньо, почти черно.
— Личи си, че синчето ти не е кой да е — впиваше внимателен поглед в лицето на новороденото Луций Декумий. — Погледни му само очите! Само да ги види баба му и ще си умре от страх!
— Я не говори такива неща, ти, отвратително досадно същество такова! — мърмореше Кардикса, която от робиня на Аврелия се беше превърнала в робиня на малкия Цезар.
— Я да погледна по-надолу — полюбопитства Луций Декумий и с грубите си пръсти свали пелените на бебето. — О-хо! — възкликна той. — Така и предполагах! Голям нос, големи джонгали, голям кур!
— Луций Декумий! — извика скандализирана Аврелия.
— Дотук беше! А сега се разкарай! — на свой ред се разяри грамадната Кардикса и като грабна Декумий за врата, го изхвърли през входната врата с такава лекота, сякаш не беше възрастен човек, а малко коте.
Почти месец след раждането на момчето Аврелия беше посетена от Луций Корнелий Сула, който се извиняваше, че идва така неочаквано, но се оправдаваше с това, че Аврелия била единствената останала позната в цял Рим.
— Разбира се, че няма да ми пречиш! — зарадва се да го види тя. — Надявам се, ще останеш за вечеря — ако не можеш днес, ела утре? Толкова съм зажадняла за нечия компания!
— Че защо да не остана? — прие той поканата без излишни церемонии. — Всъщност върнах се в Рим, за да видя един стар приятел — хванал е треска.
— Кой е той? Познавам ли по? — попита Аврелия, по-скоро от любезност, отколкото от любопитство.
За миг обаче Сула я изгледа, сякаш току-що домакинята му беше задала крайно неуместен въпрос, а може би просто засягаше болна тема. Всъщност реакцията, която се изписа по лицето на гостенина, й се стори много по-интересна от това, как се казва болният му приятел. Сула помръкна, личеше си, че е потиснат и неспокоен. Но сянката в очите му скоро изчезна и той си възвърна типичната доволна усмивка.
— Едва ли го знаеш. Казва се Метробий.
— Да не е актьорът?
— Точно той. Навремето познавах много хора в театъра. Това беше отдавна. Преди да срещна Юлила и да вляза в Сената. — Необикновените му светли очи шареха из цялата приемна. — Беше свят, доста подобен на този, в който живееш ти сега, само че пълен с всякакви мръсотийки. Странно! Сега ми изглежда, сякаш е било само сън.
— Изглеждаш доста опечален — рече Аврелия.
— Не, чак опечален не съм.
— А приятелят ти Метробий ще се оправи ли?
— Да, разбира се! Само някаква си треска.
Настъпи мълчание, но то не бе, защото на двамата им е неудобно от нещо. Без да си кажат думичка, те станаха и излязоха на вътрешния двор, минавайки през широкия отвор в стената, който трябваше да играе ролята на прозорец.
— Много е хубаво тук.
— И аз така мисля.
— Ами синът ти? Как е той?
Аврелия се усмихна.
— Ще го видиш. След малко.
— Радвам се — каза Сула и продължи да разглежда градинката.
— Луций Корнелий, да не би да имаш проблеми? — загрижи се тя.
Той се обърна към нея все още усмихнат. Аврелия си каза, че е един рядко привлекателен мъж, макар и малко особняк. А пък и очите му винаги можеха да те объркат — бяха толкова светли, а в същото време някакъв мрак пълзеше в тях. Също както в очите на собствения й син. Без да знае защо, потръпна при тази мисъл.
— Не, Аврелия, никакви проблеми нямам.