— Ако народът не може да си позволи жито, ние няма с какво да месим хлябове! — жалваха се мелничарите и хлебарите.
— Ако народът е гладен, той няма да работи добре! — напяваха строителите.
— Ако хората не могат да нахранят децата си, то какво остава за робите? — питаха се освобожденците.
— Ако всички са длъжни да харчат парите си само за храна, те няма да имат с какво да си плащат наемите! — плашеха се наемодателите.
— Ако народът изгладнее дотолкова, че започне да плячкосва магазините и да събаря сергиите, какво ще стане с нас? — не им се мислеше на търговците.
— Ако хората изгладнеят дотолкова, че започнат да нападат насажденията ни, то ние какво ще продаваме? — напомняха за себе си и градинарите.
Защото да измрат от глад няколко хиляди бедняци, не беше проста работа. В момента, в който бедните и онези със средни доходи престанеха да ядат, заетите в стотици занаяти се виждаха обречени на свой ред на финансов крах. С няколко думи — гладът означаваше икономическа катастрофа. Но Сенатът упорито отказваше да се събере, дори и в някой от храмовете, които се намираха на прилично разстояние от станалия опасен Форум. Единствено Сатурнин се правеше, че може да намери решение, а това решение се основаваше на една изключително погрешна идея за действителността. Той нямаше откъде да знае, че и да иска, държавата няма откъде да купи жито за бедните. Самият Сатурнин живееше с мисълта, че жито има навсякъде, на човек му трябва само да се наведе да го прибере от земята. Цялата криза беше скалъпена от злосторници, гонещи собствения си интерес, и естествено тези злосторници трябваше да се търсят сред майсторите на политиката, влезли в тайни връзки с богатите прекупвачи на зърно.
Хиляди лица на Форума обръщаха лица към Сатурнин, сякаш те бяха слънчогледите, а той — слънцето; речите му, една от друга по-страстни и по-злостни, го изпълваха самия него с вяра в нещата, които говореше. Сатурнин вярваше в мечтите си, вярваше в лицата, които го гледаха безмълвни на площада, вярваше в новия път, който той щеше да начертае за римляните. В крайна сметка, какво можеше да направи един консул? Какво можеше да направи и Сенатът — нима тези тълпи не можеха да накарат да подвие опашка и да се скрие в миша дупка? Когато всички залози бъдеха поставени на масата и дойдеше ред да се хвърлят заровете, ето тези безброй лица насреща му щяха да определят кой печели. Те държаха реалната власт; онези, които си въобразяваха, че управляват, зависеха единствено от благоволението на множеството, което ги оставяше да управляват.
И наистина колко струваше един консул? Колко струваха триста сенатори? Празни приказки, въздух, нищо! В Рим нямаше армии, най-близките гарнизони се намираха чак в Капуа, където новопостъпилите легионери се обучаваха на военното изкуство. И консули, и сенатори държаха властта, без да имат никаква реална сила, на която да се опрат в случай на нужда. Но ето тук, на Форума се събираше една друга армия, която можеше да преобърне нещата наопаки и с един замах да вземе властта за себе си. За какво му е на човек да бъде избиран за консул? За какво му е дори да го наричат Пръв сред римляните? Това не беше нужно! Нима Гай Гракх не го беше разбрал още навремето? Или го бяха принудили да се самоубие, преди да е имал времето да го разбере?
„Аз — мислеше си Сатурнин и преглъщаше тежко при вида на безбройните непознати лица в тълпата, — ще бъда Пръв сред римляните! Но няма да ставам консул за целта. Ще си остана народен трибун. Истинската власт лежи в ръцете на народните трибуни, а не на консулите.“ И ако един Гай Марий можеше да получава консулския мандат всяка година наред, какво му пречеше на него, Луций Апулей Сатурнин също така да стане доживотен народен трибун?
Все пак Сатурнин избра един от по-спокойните дни на Форума, за да прокара законопроекта си за зърното. Той беше достатъчно съобразителен да разбере, че упорството на Сената да не гласува никакъв бюджет за закупуване на държавно зърно трябва да си остане в очите на хората като своего заговор на аристокрацията и богатите парвенюта. Ако при приемането на закона му на Форума се събереше огромна тълпа, сенатската аристокрация щеше да се възползва от случая да набеди Сатурнин, че отново е прокарал законопроекта си с помощта на безредици, на насилие и бунт, и най-накрая щеше да обяви и този закон за недействителен. Сатурнин още преживяваше миговете от близкото минало, когато плебейското събрание гласува втория му аграрен закон — как го беше предал Гай Марий, как Метел Нумидик беше предпочел да отиде в изгнание. Това, че законът още стоеше записан на таблиците, се дължеше изцяло на него, Луций Апулей Сатурнин, така че именно него трябваше да смятат за свой благодетел Мариевите ветерани — пролетарии.