— Невероятно! — изрече на висок глас Цезар, без да стане ясно за какво точно говори.
— Не бъди толкова изненадан, тата. Скоро ще навърша осемнайсет, давах си сметка, че сигурно ме готвиш за някого, и трябва да си призная, че живеех в истински ужас при мисълта какъв може да ми се падне. Снощи, когато се запознах с Гай Марий, първото, което си казах, беше: „Няма ли да е прекрасно, ако баща ми ми намери годеник като него“ — изчерви се Юлия. — На пръв поглед той по нищо не прилича на теб, тата, но всъщност двамата сте толкова еднакви — честни, искрени и мили.
Гай Юлий Цезар се спогледа с жена си.
— Не е ли прекрасно, когато един родител открие, че искрено харесва детето си. Да обичаш децата си е нещо естествено, но да ги харесваш? Това е право, за което всеки трябва да се бори, преди да го спечели.
Перспективата да води поотделно два разговора с жени в един и същи ден, изнервяше Гай Марий повече от гледката на вражеска армия, десетократно по-многобройна от неговата. Първо трябваше да се срещне с бъдещите си съпруга и тъща, а след това да се срещне за последен път с настоящата си жена.
Предпазливостта изискваше първо да се види с Юлия и чак след като се увери, че не са възникнали някакви непреодолими пречки, да съобщи за решението си на Грания. И така в осмия час на деня — сиреч в късния следобед — той отново потропа на вратата на Гай Юлий Цезар, облечен този път в представителната си тога с пурпурен ръб. Разбира се, обещанието му, че ще донесе четирите милиона сестерции в брой, беше чиста метафора. Един милион сребърни денарии щеше да тежи повече от пет тона, или сто и шестдесет таланта, което предполагаше, че ще са нужни сто и шестдесет души за пренасянето им. Вместо това беше далеч по-удобно Гай Марий да се въоръжи с най-обикновен документ.
Гай Юлий Цезар го прие в таблиниума, където гостенинът му предаде малък пергаментов свитък, на който беше изписана въпросната сума.
— Постарал съм се възможно най-малко хора да се досетят за какво става въпрос — уверяваше той Цезар, докато последният развиваше документа и се запознаваше със съдържанието му. — Както виждаш, споразумял съм се с банкерите ти да приемат депозита от двеста сребърни таланта на твое име. Ако все пак се намери някой да любопитства кой е истинският вносител на сумата, то за да надуши следите ми, ще му е нужно време, което никой банкер не би изгубил, без да е пряко заинтересован.
— Мисля, че си се попрестарал. Току-виж решат, че парите представляват подкуп! Ако не заемах толкова скромно положение в Сената, нищо чудно някой от банката да съобщи лично на градския претор за неочакваното ми забогатяване — отбеляза Цезар, докато навиваше пергамента.
— Сумата изглежда твърде голяма, за да бъде някаква форма на подкуп — усмихна се Марий — дори и за един консул.
Цезар му подаде ръка и рече:
— Не ми беше хрумвало да изчислявам сумата в таланти. Сега имам чувството, че съм поискал прекалено много. Сигурен ли си, че след този пладнешки обир ти е останало с какво да живееш?
— Разбира се — смотолеви той, който установи, че не е лесна работа да си измъкнеш ръката от тази на един Цезар. — Ако земята, която смяташ да купиш, струва толкова, колкото ми каза, значи съм ти дал четиридесет таланта в повече. Нека те бъдат зестрата за малката ти дъщеря.
— Наистина не знам как да ти се отблагодаря, Гай Марий — пусна най-сетне ръката му Цезар, комуто ставаше все по-неудобно. — През цялото време си казвам, че не продавам дъщеря си, но в момента ми се струва като че ли се заблуждавам относно собствената си искреност. Повярвай ми, Гай Марий, за нищо на света не бих продал някое от децата си! Вярвам, че бракът ви с Юлия ще бъде щастлив и нейните деца ще могат само да се гордеят със своите родители. Вярвам също така, че ще отнасяш с новата си съпруга като с близък човек и ще се грижиш за нея, тъй както се е грижил баща й. — Тонът му вече не беше толкова любезен. Да му бяха дали два пъти по толкова пари, пак нямаше да обели дума за желанието на Марция. Затова вместо да изглежда радостен, той се натъжаваше все повече. За да се прикрие, стана от писалището си, пое свитъка, опитвайки се да изглежда възможно най-невъзмутим, и го прибра в гънката на тогата си, която се връзваше под свободната му дясна ръка, за да образува нещо като джоб.
— Няма да съм спокоен, докато не го депозирам в банката си.
За миг се поколеба, после добави: