Выбрать главу

„Направо не е за вярване — мислеше си Марий, докато гледаше как тълпата прави път на ликторите. — Ако се съди по овациите, с които ги посрещнаха преди малко, този човек е направо обожествяван от народа. А какво правя аз в момента, ако не да пращам в затвора всенародния любимец? И все пак никой не реагира, никой не се противи. Всеки път, когато покрай него минат ликторите с фасциите на рамо, следвани от нечия тога в пурпурен ръб, римлянинът се дърпа встрани, сякаш да освободи път за Негово Величество самия Рим. Дори и заради Луций Еквиций никой не би посмял да накърни престижа на пръчките и консулската тога. Ето това е Рим. Защото в крайна сметка кой е Луций Еквиций? Сърцераздирателно подобие на покойния Тиберий Семпроний Гракх, когото народът обичаше повече от всеки друг. Нима някой поздравява Луций Еквиций! Не, всички поздравяват спомена за Тиберий Гракх.“

Докато гледаше как гърбовете на ликторите се губят сред океана от римляни бедняци, Гай Марий усещаше как го обладава някакво непознато до този момент чувство на гордост, и то гордост в духа на старите времена, гордост заради традициите, които се бяха запазили в продължение на точно шестстотин петдесет и четири години история, традиции, толкова здрави и непоклатими, че само в тях се беше разбила всепомитащата вълна на германските нашественици. А в крайна сметка, какво представляваше силата на Рим — снопче дървени пръчки. „А ето аз — продължаваше да разсъждава Гай Марий — не се страхувам от нищо и от никого, защото нося тази тога с пурпурен ръб. Тя самата струва повече от всички царски корони по света, взети заедно. Може и да нямам армия, може в границите на града дори ликторите ми да ходят обезоръжени, но само да видят символите на моята власт, и всички ми правят място. Не на мен — на няколкото пръчки и на едно голямо и безформено парче плат, което нося върху себе си. Че то дори пурпур почти няма върху него — във всеки случай много по-малко, отколкото върху гърба на някоя жалка салтатрикс тонза. Да, да бъдеш римски консул, значи много повече от това да се коронясаш, ако ще за цар на целия свят.“

Скоро обаче се върнаха ликторите от Лаутумийския затвор, а малко зад тях се показа и Луций Еквиций, когото тълпата просто беше подбрала от тъмницата и без особени церемонии връщаше обратно на рострата. Значението на тази постъпка беше повече от ясно за човек като Марий: „Аз съм гладен, вместо да криеш храната от погледа ми, най-добре ми напълни кофата.“ Кофата, която сега се претворяваше в това треперещо от страх човече, Еквиций, на което му се искаше само да се махне възможно най-скоро от Форум Романум.

Междувременно Сатурнин бързаше да си спечели нужните за преизбирането му гласове. Явно започваше да се тревожи, че в последния момент някаква неочаквана промяна може да го лиши от желаното трибунство. В главата му се въртяха всякакви налудничави мисли за бъдещето, за силата и величието на тълпата, за начина, по който тя изразяваше възхищението си от него самия. Когато множеството поздравяваше Луций Еквиций, то всъщност поздравяваше покойния Тиберий Гракх. Когато поздравяваха този изкуфял глупак Гай Марий, правеха от признателност към победителя на варварите. Но нито Еквиций, нито дори Марий можеха да се похвалят с такъв успех пред народа, на какъвто се радваше той. При това тук не ставаше повече дума за боклуците, изпълзели от канавките на Субура, за да слушат предизвикателните му речи! Не, този път Форумът беше изпълнен все с почтени хора, които можеха и да са гладни, но нямаше да нарушат току-така принципите си на римски граждани.

Един след друг кандидатите се качваха на рострата, а трибите гласуваха, докато писарите усилено стържеха по таблиците си, а Марий и Сатурнин внимаваха някъде да не стане грешка. Всичко вървеше като по вода, докато най-накрая не стана време да се реши въпросът с Луций Еквиций. Марий и Сатурнин се спогледаха. Най-накрая Марий се обърна отново към стълбите пред Сената и извика:

— Какво искаш да кажа този път, Гай Цецилий Метел Капрарий Цензор? Настояваш ли отново да откажа на този човек правото да участва в изборите? Или оттегляш възраженията си?

Капрарий погледна безпомощно Скавър, който пък погледна посивелия от болестта си Катул Цезар, който пък се извърна към Ахенобарб Понтифекс Максимус, който гордо отказа да потърси съвета на когото и да било. Настъпи мълчание; тълпата наблюдаваше безмълвно, без да разбира за какво става въпрос.