— Гай Марий — рече Главция.
— Не, дори Гай Марий не би се осмелил! Но пък и той е с нас!
— Не е — напомни му Главция.
— Той самият може и да си мисли, че не е, Гай Сервилий, самият факт, че тълпата го обича не по-малко от мен или Луций Еквиций, ще накара майсторите на политиката и изобщо всички в Сената да гледат на него като на един от нас! Аз самият нямам нищо против да си поделя властта с Гай Марий за кратко. Той вече остарява, получил е първия си мозъчен удар. Какво по-естествено от това вторият да го довърши? — подметна Сатурнин.
Главция започваше да вижда нещата в по-розова светлина. Изправи се на стола си и изгледа Сатурнин едновременно с надежда и съмнение.
— Мислиш ли, че ще успеем, Луций Апулей? Мислиш ли, че можем да успеем?
Сатурнин протегна ръце към тавана. Лицето му чак трепереше от възбуда, дива радост и решителност.
— Ще успеем, Гай Сервилий. Само остави всичко на мен.
И така, Луций Апулей Сатурнин напусна дома на Гай Клавдий и придружен от Лабиен, Сауфей, Луций Еквиций и още десетина привърженици, се запъти от Квиринала към Форума и рострата. За по-кратко реши да мине през Аркс, изпитвайки приятното чувство, че ще слезе на арената от високо като полубог, който слиза от небесата, изпълнен с видения за божествената красота. Още от Гемониевите стълби се показа Форумът в цялата си шир — царството на оратора, където той, Сатурнин щеше да властва и занапред. Но изведнъж се закова на мястото си. Тълпата! Къде беше тълпата? Предния ден бяха минали и изборите за квестори и множеството се беше разотишло по домовете си, този път окончателно. За деня не се предвиждаше нищо интересно на Форума, защо тълпата ще си прави труд да се показва? Пък и никой сенатор нямаше да се подвизава в центъра на Рим, когато събитията се развиваха на зелените ливади на септата.
И все пак Форумът не се беше обезлюдил напълно. Имаше поне две-три хиляди лумпени поддръжници на Сатурнин, които и сега крачеха насам-натам из площада, размахваха юмруци, викаха на тоя, дето духа, и очакваха той да им напълни стомасите. На Сатурнин чак му се доплака от болка и разочарование; в следващия миг обаче възвърна предишната си решителност и погледна с други очи разядените от времето и мизерията човешки подобия, които сега пъплеха по площада. И те щяха да свършат работа. Трябваше да свършат работа. Сатурнин щеше да ги използва като ръжен, който да накара и другите да наскачат — с тяхна помощ щеше да върне и останалите на Форума; защото те самите бяха част от народа, докато той никога нямаше да бъде.
Сатурнин си каза със съжаление, че няма да го посрещнат с фанфари, докато слиза по Гемониевите стълби и се запътва към рострата. Вместо тръбачи десетината му придружители трябваше да извикат на безделниците по площада да се съберат под трибуната, защото Луций Апулей имал да им каже нещо.
— Квирити! — обърна се Сатурнин към присъстващите и протегна ръце, за да сложи край на скандиранията. — Квирити, всеки момент римският Сенат ще подпише смъртните ни присъди! На мен, Луций Апулей Сатурнин, на Луций Еквиций и на Гай Сервилий Главция. Обвинени сме в убийството на един от любимците на нобилитета, една женствена кукличка, която предложи кандидатурата си за предстоящите избори единствено водена от мисълта да държи и занапред римския народ гладен!
Публиката, насъбрала се за броени минути пред рострата, стоеше безмълвна и неподвижна — всички слушаха. Окуражен от вниманието, с което посрещаха думите му, Сатурнин продължи, обзет от още по-голям плам и енергия.
— Защо мислите, че продължават да ви държат без жито, когато аз дори прокарах закон, осигуряващ прехраната ви? Защото от първата и втората класа в нашия велик град предпочитат да купуват за малко, но да продават за повече! Защото първата и втората класа в нашия град не искат гладните ви гърла да се обръщат към тях! Те винаги са гледали на вас като на нежелани натрапници, като на някаква прищявка на предците си, от която Рим повече не се нуждае! „Вие сте само някакви си пролетарии — казват богаташите, — най-нисшата прослойка на обществото. Сега, когато спечелихте вместо нас войните срещу нашите врагове и след като ние прибрахме плячката на сигурно в хазната, повече не сте ни нужни!“ „Защо да харчим плячката, за да пълним стомасите на хора, които не струват нищо?“ — пита римският Сенат и отказва да ми отпусне нужните средства, с които да купя жито за вашите нищо неструващи стомаси! Защото иначе би било твърде добре дошло за римския Сенат, за хората от първата и втората класа неколкостотин хиляди римляни, които нищо не струват, да изпукат от глад! Представете си само! Колко пари ще бъдат спестени за в бъдеще, колко от вашите смрадливи, претъпкани с хора инсули ще се опразнят и как на тяхно място ще се появят зелени паркове и градини, в които богатите римляни да дишат на воля! На мястото на Субура, където вие цял живот прекарвате в борба за хляб, богаташите ще си уредят увеселителни паркове, за да харчат парите, които отказаха да дадат на вас! Те изобщо не се интересуват от вас. За тях вие сте напаст, от която колкото по-скоро се отърват, толкова по-добре. И какъв по-удобен начин да ви изтрият от лицето на земята, от това изкуствено да създадат глад?