Разбира се, че щеше да ги спечели на своя страна! Като разярени кучета слушателите на Сатурнин започваха да ръмжат заплашително по адрес на богатите и пълнеха душата на оратора с чувство на недосегаемост.
— Единствен аз, Луций Апулей Сатурнин, със зъби и нокти се борех за туй да напълня изгладнелите ви стомаси и тъкмо затова сега искат да ме осъдят за убийство, което не съм извършил! — Това дойде добре: в крайна сметка Сатурнин наистина не беше убивал никого, затова сега говореше голата истина, а това внасяше допълнителна убедителност на словата му! — С мен ще загинат и приятелите ми, които са и ваши приятели! Луций Еквиций, който не само е син на баща си Тиберий Гракх, но и ратува за същите идеи като него! И Гай Сервилий Главция, който ми помогна да изкова своите закони по такъв начин, че дори умниците от Сената да не могат да не се съобразяват с тях! — Сатурнин спря за малко и вдигна ръце в знак на безпомощност. — А когато ние умрем, квирити, кой ще остане да се грижи за вас? Кой ще продължи да се бори заради вас? Кой ще тормози привилегированите дотогава, докато най-сетне благоволят да ви нахранят? Никой!
Ръмженето сред тълпата се беше превърнало в истински вълчи вой, в погледите се стрелкаха искрици, които означаваха едно-единствено — насилие, тук и сега. Сатурнин можеше да прави, каквото си иска, с тези увълчени хора пред себе си.
— Квирити, всичко зависи от вас! Нима ще останете безучастни, докато ние, невинните, които ви обичахме, бъдем отвеждани до Тарпейската скала? Няма ли да се върнете по домовете си, за да извадите оръжията от скриновете, няма ли да призовете и съседите си да се притекат на помощ на своите закрилници?
Тълпата мигом се раздвижи, но изпадналият в истерия Сатурнин ги спря с нови крясъци.
— Върнете се тук при мен, върнете се хиляди! Поверете душите си на мен и слушайте какво ще искам от вас! Преди да е паднала нощта, Рим ще ви принадлежи, защото ще принадлежи на мен самия. Нека видим тогава кой сит, кой гладен! Ще разбием хазната и ще си купим жито, колкото пожелаем! А сега вървете, нека целият град дойде при мен, нека се срещнем в самото сърце на Рим. Ще им покажем на онези от Сената и първите класи кой е истинският управник на нашия град и на нашата империя!
Също както щом някой удари по маса с наредени върху нея топки, те се затъркалят напосоки, отрепките, които бяха изслушали речта на Сатурнин, се пръскаха на всички страни, размахвайки юмруци и крещейки неясни лозунги. Сатурнин си отдъхна доволен и се обърна към шепата си привърженици, застанали зад него на рострата.
— Беше великолепен! — не можеше да сдържи вълнението си Сауфей.
— Ще спечелим, Луций Апулей, ще спечелим! — възкликна в същия дух и Тит Лабиен.
Наобиколен от приятелите си, които окуражително го тупаха по гърба, Сатурнин се пъчеше като цар и мечтаеше за опияняващите мигове на властта, които го чакаха.
И в този момент Луций Еквиций изведнъж избухна в сълзи.
— Какво точно се опитваш да направиш? — едва промълви той, докато си бършеше лицето с края на тогата.
— Какво съм се опитвал да направя ли? А ти как мислиш, глупако? Да взема властта естествено!
— С тия?
— Кой ще посмее да им излезе насреща? Пък и няма да са само те. Само почакай, Луций Еквиций! Ще видиш, че никой няма да успее да ни се опре.
— Но на Марсово поле стои на лагер цяла армия! Два легиона! — напомни му Луций Еквиций и продължи нещастно да подсмърча.