„Бива си ги“ — каза си Марция. Може би хиляда души изкачваха тържествено стъпалата, водещи към храма на Юпитер Оптимус Максимус — върховното римско божество, чиято внушителна сграда се издигаше на върха на един от двата капитолийски хълма. Гърците строят храмовете си на равното, но римляните винаги избират за своите такова място, до което да се стига по много стъпала; а онези, които водеха до Юпитер Оптимус Максимус, бяха предостатъчно. „Бива си ги“ — отново си помисли Марция, докато гледаше как жертвените животни и водачите им се присъединяват към шествието, заемайки полагащото им се място на площадката пред величествения храм, оказала се тясна да побере всички. Някъде сред цялото това множество бяха съпругът й и двамата й синове, които също имаха своя дял в управлението на най-великия град на света.
Някъде сред множеството се намираше и Гай Марий. Като бивш претор той и сега носеше своята обшита с пурпур тога претекста, тъмночервените си обувки на сенатор, украсени с токата във форма на полумесец, която свидетелстваше за някогашната му длъжност. Но това му се струваше недостатъчно. Бяха го избрали за претор преди пет години и както беше прието, още преди три трябваше да встъпи и в консулската длъжност. Ала това така и не стана. Защо? Защото никой не го считаше за достоен. Това беше единствената причина. Нима някой бе чувал за рода Марий?
Гай Марий беше от провинцията, сиреч отникъде. Той беше човек на войната, човек, за когото се говореше, че не знае нито думичка гръцки, и който, щом го обземеше гняв или вълнение, сам издаваше провинциалния си произход с диалектни думи и изрази. Никого не го беше грижа, че ако поиска, той може да купи или продаде половината Сенат; никого не го беше грижа, че на бойното поле би направил за смях и останалите сенатори. Единственото, което имаше значение, беше кръвта в жилите му. А неговата не беше достатъчно чиста.
Гай Марий беше от Арпинум — в действителност не много далеч от Рим, но за нещастие близо до границата със Самниум; сред всички италийци и до ден-днешен самнитите си оставаха най-заклетите врагове на Рим, а това естествено превръщаше всекиго, родил се в съседство със земите им, в твърде подозрителен субект. Жителите на Арпинум бяха добили много късно правото да се наричат римски граждани — само преди седемдесет и осем години и областта още не беше получила същия статут на управление като останалите.
Но затова пък криеше такива красоти! Представляваше китна, плодородна долина в самото подножие на високите Апенини, обилно напоявана от реките Лирис и Мелфа. В нея се отглеждаше с еднакъв успех десертно и винено грозде, нивите се отблагодаряваха стократно на стопаните си, овцете преяждаха, а вълната им изненадваше с високото си качество. Спокойствие. Зеленина. Всичко живо дреме блажено. През лятото навява приятен хлад, през зимата не е студено както другаде. Реките гъмжат от риба, гъстите гори, които опасват долината, все още дават превъзходна дървесина за строителството на кораби и къщи. Има смолисти борове и борове за факли, дъбове, които през есента хранят с жълъдите си прасетата, за да ги угоят и превърнат в сочна шунка, наденица или пушена сланина; достойни да украсят всяка римска трапеза, което и правеха.
Дедите на Гай Марий бяха живели в Арпинум в продължение на векове и се гордееха с латинския си произход. Но Марий не беше ли волско или самнитско име? Можеше ли да се търси нещо осканско в него само защото сред самнитите и волските се срещат хора, които се наричат по същия начин? Не! Марий беше латинско име. Той, Гай Марий, струваше колкото всички онези самонадеяни аристократчета в Рим, които само знаят да си вирят носовете и да се смеят за негова сметка. В действителност — и именно затова най-много го болеше! — той струваше много повече от тях. Нещо отвътре му го повтаряше непрекъснато.
Как би могъл човек да обясни или пропъди чувствата, които му идват отвътре? То е като да си пуснал в дома си гост, който отказва да си тръгне, независимо колко грубо се държиш с него. Отдавна, много отдавна това чувство се беше загнездило в съзнанието му, но с времето събитията бяха опитали всичко да докажат необосноваността му — да го превърнат от упование в бъдещето в болка и отчаяние. Така и не бяха успели. То живееше в съзнанието на Марий и дори след цял един половин живот нямаше намерение да изчезне.
„Колко странен е светът!“ — мислеше си Гай Марий, докато на фона на сивото небе оглеждаше отблизо маските по лицата на мъжете с бяло — пурпурните тоги. Не, сред тях нямаше нито един Тиберий или Гай Семпроний Гракх! Извадете Марк Емилий Скавър и Публий Рутилий Руф и пред вас ще остане просто една тълпа от дребни и нищожни човеченца. И все пак всеки от тях се чувстваше в правото си да го гледа отвисоко — него, Гай Марий, който продължаваше да си остава самонадеяният кариерист, разчитащ повече на злобата и наглостта си, отколкото на някакви лични качества. И то само защото в техните, не в неговите жили, течеше синя кръв. Но надали някой от тях се е съмнявал, че ако назрее подходяща ситуация, то именно той ще бъде обявен за Пръв сред римляните, тъй както през вековната история на Републиката се е случвало подобно звание да бъде дадено на Сципион Африкански, на Емилий Павел, на Сципион Емилиян и на още около дузина други.