— Е, сега наистина ще се лее кръв! — крещеше Сатурнин от площадката пред храма и думите му ясно достигнаха до Марий и хората му, тръгнали и те да изкачват Капитолия. — Ще те накарам да убиеш не един и двама римляни, преди да ме заловиш, Гай Марий! Ще видим как храмът ще се удави в римска кръв!
— Току-виж се оказал прав — рече Скавър Принцепс Сенатус, който обаче изглеждаше по-скоро удовлетворен от развитието на събитията.
Марий избухна в гръмък смях.
— Ами, Марк Емилий! Най-малко куче най-злобно лае. Решението на въпроса е много просто. Ще ги накараме да се изнесат от храма, без да проливаме дори капчица кръв. И се обърна към Сула: — Луций Корнелий, намери инженерите, които отговарят за градската канализация и ги накарай да спрат водоснабдяването за Капитолия.
Принцепс Сенатус поклати глава зачуден.
— Колко просто! Но пък и аз никога нямаше да се сетя. Колко ли ще трябва чакаме, преди Сатурнин да се е предал?
— Няма да е дълго. Нали разбираш, цял ден са говорили, сигурно им е пресъхнала устата. Предполагам, че още утре ще сложат оръжие. Ще пратя достатъчно хора, колкото да стегнат храма в плътен обръч, а пък те от своя страна ще започнат да дразнят укрилите се вътре, че им е спряна водата.
— Сатурнин е човек, готов на всичко — каза Скавър.
С това му съждение обаче Марий не беше съгласен и си го призна:
— Той е политик, Марк Емилий, не войник. Може и да разбира кои са лостовете на властта, но си няма и понятие от елементарна тактика как точно да ги задвижи. — Марий отново сви лице в отвратителната си усмивка, та чак на Скавър му заседна нещо в гърлото, като видя подутото око да намига и парализираната част на устата му да се криви в злоради гримаси. — Ако аз бях на мястото на Сатурнин, Марк Емилий, тогава би имало защо да се тревожите! Защото вече щях да съм се обявил за цар на Рим, а вие всички щяхте да сте мъртви.
Скавър Принцепс Сенатус инстинктивно пристъпи крачка назад.
— Знам, Гай Марий, знам!
— Както и да е — продължи Марий, за да му оправи настроението, и отново се обърна така, че да скрие лявата половина на лицето си. — Аз не съм цар Тарквиний, нищо че родът на майка ми произхожда от Тарквиния! Само да прекара една нощ заедно с великия бог и на Сатурнин ще му дойде умът в главата.
Онези от въоръжените привърженици на Сатурнин, които бяха заловени по време на сблъсъка на Форума, сега бяха отведени в Лаутумийския затвор, където ги поставиха под усилена стража. Най-напред група от писари, свикнали да помагат с цензорните списъци, трябваше да определят кой от задържаните е римски гражданин и кой не. Онези, които не се радваха на гражданство, бяха екзекутирани на място, останалите щяха да бъдат съдени на сутринта и веднага след това щяха да ги хвърлят от Тарпейската скала на Капитолия.
Марий и Скавър вече бяха започнали да слизат обратно на Форума, когато ги пресрещна Сула.
— Нося ти вест от Луций Валерий на Квиринала — съобщи той на Марий. По всичко изглеждаше, че събитията от деня са влели допълнителна енергия във все още младежката му фигура. — Казва, че Главция наистина се бил скрил в дома на Гай Клавдий, но се били барикадирали отвътре и нямали намерение да се предават.
Марий погледна Скавър.
— Е, Принцепс Сенатус, как да постъпим в неговия случай?
— Ами защо просто не оставим и Главция да поразмисли през нощта, също както приятелите му в храма на Юпитер? Нека Луций Валерий не сваля охраната пред дома на Клавдий. Щом Сатурнин се предаде, ще можем да съобщим това на криещите се в къщата и тогава ще видим.
— Хитър план, Марк Емилий.
На Скавър отново му стана смешно.
— Не си мисли, че това дружеско съдействие, което си оказваме един на друг с теб, Гай Марий, ще накърни репутацията ми сред добрите люде! — размаха той пръст, но сетне грабна Марий за ръката. — Но както и да е, добри човече, много се радвам, че днес можахме да разчитаме на теб. Ти какво ще кажеш, Публий Рутилий?
— Ами ще кажа… ти го каза най-добре, Марк Емилий.
От всички, които се криеха в храма на Юпитер Оптимус Максимус, пръв се предаде Луций Апулей Сатурнин, а най-дълго издържа на жаждата Гай Сауфей. От групата на обсадените римляните само петнадесет души бяха изкарани на показ на рострата, така че всеки, който поиска, да мине и да види кои точно са били. Не че събраха много зяпачи — народът предпочиташе да си стои вкъщи. Пред очите на любопитните набързо се проведоха процесите срещу онези от бедняците — въстаници, които имаха римско гражданство; а те бяха повечето, защото този път не ставаше дума за някакъв си бунт на роби, а за опит за държавен преврат. Всички бяха обвинени в държавна измяна и присъдата беше една — да бъдат хвърлени от Тарпейската скала.