Когато понечи да издърпа ръцете си от неговите, Марий дори не се опита да ги задържи и вече беше готов да отстъпи, но тя го прегърна и притисна още по-силно устните си към неговите. Едва сега се реши да ги поотвори, но в същото време той на свой ред се възползва от свободните си ръце, за да я обгърне през кръста. Плътната му, надиплена тога ги държеше на разстояние, но това ни най-малко не ги притесняваше. И двамата едновременно усетиха кога трябва да престанат с това взаимно изучаване и да прекъснат целувките си.
Междувременно в стаята безшумно беше влязла Марция, която, макар и да ги залавяше на местопрестъплението, едва ли би им направила забележка. Устните на Марий бяха не върху тези на дъщеря й, а само върху едната й страна, докато самата Юлия с премрежения си поглед издаваше задоволство и в същото време сигурност и спокойствие като някоя котка, която е била погалена точно там, където й е най-приятно.
Двамата отстъпиха назад, без ни най-малко да се смутят от присъствието на майката, в чийто поглед обаче Марий прочете скритата тъга. Той лесно можеше да си обясни какви чувства напират у една аристократка не от толкова древен род, колкото съпруга си, но все пак държащ дъщеря й да се омъжи за човек от своята среда, пък ако ще и без пукната пара. Но щастието, което го изпълваше в този миг, му позволяваше да не обръща внимание на тревогите на бъдещата си тъща, която тъй и тъй беше само две години по-млада от него. За себе си Марция несъмнено беше права: Юлия заслужаваше някого далеч по-млад и по-достоен от един италийски простак без думичка гръцки. Което пък не означаваше, че Марий лесно ще се откаже от нея — за нищо на света! Напротив, щеше да направи всичко по силите си, за да убеди майката, че дъщеря й си е намерила най-прекрасния съпруг на света.
— Поисках си зестра, мамо — побърза да изрече Юлия, — и всичко вече е уредено.
Марция беше твърде възпитана, за да не издаде неудобството си. Ето защо побърза да обясни на бъдещия си зет:
— Всъщност аз самата настоявах за това. Не дъщеря ми или мъжът ми.
— Разбирам — любезно й кимна той.
— Ти си изключително щедър с нас. Благодарим ти, Гай Марий.
— Позволи ми да не се съглася с теб, Марция. Вие сте далеч по-щедри от мен. Юлия представлява безценно съкровище.
В съзнанието на Марий се запечата собствената му реплика и когато скоро след срещата с Марция напусни дома й, изпълнен със светли мечти за бъдещето си, той реши, вместо да завие както обикновено след Весталските стълби наляво, да свърне вдясно, да заобиколи кръглия храм на Веста и като продължи нататък по тесния проход, образувал се между Регията и Домус публикус, да излезе на най-стръмната отсечка на Вия Сакра, наречена поради тази причина и Кливус Сацер.
Забърза нагоре по склона с мисълта да стигне Портикус Маргаритария, преди търговците да са затворили дюкяните си. Мястото представляваше внушителна аркада, построена във формата на правоъгълник около обширно празно пространство, и се славеше с най-изкусните златари в цял Рим. Беше получило името си1 от търговците на бисери, които първи се бяха установили тук, още по времето, когато аркадата беше новоиздигната; това беше времето на голямата победа над пълчищата на Ханибал, заради която всички закони, забраняващи на римските жени да носят по себе си накити и бижута, бяха отменени, превръщайки златарството в изключително доходен занаят.
Марий беше решил, че на всяка цена трябва да купи перла за Юлия, и както повечето жители на града, знаеше къде да потърси: в дюкяна на Фабриций Маргарита. Първият Марк Фабриций беше и първият сред търговците на бисери, и когато се беше захванал с търговията, все още перлите му бяха от сладководни миди, от скални и тинести стриди или от морски полипи, поради което всички бяха дребни и по-тъмни на цвят. Но с времето той до такава степен овладя занаята си, че като хрътка започна да надушва и най-невероятните следи, които можеха да го отведат до истинските перли от приказките; докато един ден ги откри на брега на Арабския залив, малко преди Етеопия — след продължителни пътешествия из цял Египет и Набатейска Арабия. В началото и те му се струваха ситни и с твърде неправилна форма, но притежаваха най-важното — млечнобелия цвят, характерен за истинския бисер. По-късно името му се прочу из цял свят и това му помогна да открие нов и далеч по-богат източник на бисери: Крайбрежието на Индия и на големия крушовиден остров Тапробан на юг от нея. Тогава си прикачи към името прозвището Маргарита, установявайки истински монопол върху търговията с океански перли. Сега, по времето на консулите Марк Минуций Руф и Спурий Постумий Албин, внукът му — който също се казваше Марк Фабриций Маргарита — беше снабдяван редовно със стока, достойна за всеки вкус, разбира се, ако е порядъчно подплатен с пари. Стъпеше ли някой в магазина на Фабриций Маргарита, можеше да е сигурен, че ще намери точно каквото търси.