— О, не знам, Гай Марий, остава ни и последното изпитание — консулските избори.
— Те поне няма да се проведат на Форума.
Два дни по-късно Марк Антоний чества своя триумф, а още два дни по-късно беше избран за първи консул вместо покойния Гай Мемий, на мястото на втория консул беше поставен не друг, а Авъл Постумий Албин — същият, който с малоумието си десет години по-рано беше предизвикал войната срещу Югурта.
— Избирателите са пълни глупаци! — отсъди Марий, явно възмутен какво магаре застава на мястото му. — Току-що за консул беше избран един от типичните примери, как могат да се съчетаят в едно главозамайваща амбиция и пълна профанщина! Пфу! Паметта им е къса като котешко лайно!
— Е, чувал съм, че недохранването водело до пропуски в мисленето — обясни въпроса по научному Сула, усмихвайки се, нищо че имаше много тревоги. Той кроеше планове да се кандидатира на следващата година за претор, но във въздуха се усещаше, че центуриатните комиции са настроени против всякакви марианци. „И все пак как да се отрека от човека, който направи толкова много за мен?“ — питаше се Сула и това го правеше нещастен.
— Поне можем да се радваме, че се задава спокойна година и Авъл Албин не може да направи нови поразии — продължаваше да си приказва Марий, без да знае за какво си мисли приятелят му. — За пръв път от доста време насам Рим няма врагове, от които си заслужава да се тревожим. Можем да си починем, а и Рим ще си почине.
С известно усилие Сула престана да се ядосва за изплъзващото му се преторство.
— Ами предсказанието? — сети се изведнъж той. — Марта беше казала, че ще бъдеш консул седем пъти.
— Аз ще бъда консул седем пъти, Луций Корнелий.
— Значи го вярваш.
— Вярвам го.
Сула въздъхна.
— Е, аз ще бъда щастлив, ако стана поне претор.
Когато човек страда от парализа на лицето, той е способен да издава невероятно красноречиви сумтения; тъкмо така изсумтя сега и Марий.
— Глупости говориш! Ти си роден за консул, Луций Корнелий. Сигурен съм, че някой ден ти ще бъдеш Пръв сред римляните.
— Радвам се, че ми имаш доверие, Гай Марий — усмихна се той, но киселото му настроение го накара да изглежда почти толкова противен, колкото Марий. — Все пак, като се има предвид разликата в годините ни, надявам се, няма да ми се налага да се боря с теб за подобно призвание.
Марий се засмя.
— Каква титанична битка би било! Не, няма защо да се страхуваме от подобни перспективи.
Изглежда, беше убеден в това.
— Сега, когато вече се отказа от консулския стол, Гай Марий, и нямаш намерение да посещаваш дори Сената, скоро ще престанеш да бъдеш Пръв сред римляните.
— Така е, така е. И все пак, Луций Корнелий, доста съм изморен! Само да оздравея и ще пак ще се върна.
— А междувременно кой ли ще бъде Пръв? — чудеше се Сула. — Скавър? Катул?
— Немо! — изрева Гай Марий и гръмогласно се изсмя. — Никой! Това му е хубавото! Никой не може да заеме моето място!
Сула също се засмя, прегърна го и приятелски го притисна до себе си. Сетне двамата излязоха от септата и се отправиха към домовете си. Насреща им се издигаше Капитолийският хълм. Някакъв слънчев лъч се беше заиграл върху златната квадрига на Виктория, препускаща върху фронтона на храма на Юпитер Оптимус Максимус, и озаряваше цял Рим в златисто сияние.
— Заболяха ме очите! — възкликна Сула при разкрилата се гледка. Но пак не можеше да отмести поглед встрани.